Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Прозорците на съседните къщи светеха, със сигурност някой щеше да го прибере, докато отида да повикам лекар. Впрочем последното, което исках, беше да оставам насаме с Хенри.

— М-а-а. Ма-а-а-а… — дясната му ръка се вкопчи в ръкава ми, главата му се килна и от устата му потече слюнка. — Ма-а-а.

— Марта — тихо казах аз.

— А-а-а — той кимна конвулсивно.

— Дошъл си да видиш Марта? — попитах търпеливо.

— А-а.

— Но тя не е била тук и ти си седнал да я чакаш. Така ли?

Поредният спазъм: главата му бясно се завъртя и едното му око погледна нагоре.

— Н-на. М-м-а-а-а. А-а-а. А-а… — дясната му ръка увисна безпомощно и от дясното му око потекоха сълзи, докато другото остана затворено като глупав възел непотребна плът.

Непоносимо, болно състрадание ме накара да скоча на крака.

— Не мога да остана, Хенри — казах аз, като се мъчех да не го гледам. — Отивам за помощ. Ще се оправиш.

Той нададе животински стон, в който все още долавях вледеняващите нотки на човешки глас, думи, които се бореха с умиращата плът. Думи? Една дума. Едно име. Не можех да понасям звука, умиращия звук на лудостта му. Проклех себе си, обърнах се и се затичах.

Лесно беше да намеря човек да помогне: една жена от съседна къща прие от мен една гвинея, за да повика доктор и да приюти измръзналия човек, след два час докторът пристигна и откарахме Хенри на „Кромуел Скуеър“. Лекарят каза, че е получил удар, силен сърдечен пристъп. Пациентът трябваше да мълчи, за да се възстанови, ако изобщо имаше такава възможност, и дозата хлорал, примесена с вода и търпеливо излята капка по капка между скованите му устни, го успокои. Когато най-после си тръгнах, убеден, че не мога да направя нищо повече, Хенри беше изпаднал в тежък ступор, дишането му бе едва доловимо, очите му бяха изцъклени. Стига толкова, казах си, не съм болногледачка. По всяка вероятност бях спасил живота му, какво още можеше да се желае? Тръгнах си тихо и незабелязано през задната врата и изчезнах сред пустите улици.

За да спестя време и на двама ни, на тръгване взех портфейла на Хенри: всеки можеше да види, че тази вечер горкият човек не е в състояние да говори по работа.

Тихо течение ме довлече до мълчалив свят на смътни форми и неясни перспективи. Мракът беше тъмноизумруден, но в далечината виждах фигури — безлики форми без контури или ясно определение, а на преден план лице, гротескно непропорционално, плуваше като раздута риба и ту влизаше, ту излизаше от фокус. За миг излезе от полезрението ми и аз се опитах да завъртя глава, за да го проследя, но открих, че нещо ми пречи да го направя. Опитах се да си припомня ужаса и необходимостта, които ме бяха принудили да потърся убежище на морското дъно, но бях странно спокоен, сякаш наблюдавах събитията през тъмен кристал. Тълпа зародиши тромаво пълзяха по риф от зелени корали, а бледо момиче се носеше, дългата му бяла коса се издигаше като водорасли в мътносивото на подводното небе.

Лицето отново се надвеси над мен като луна, устата му се разтвори като пещера… сричките изплуваха странно раздути под водата, като мехури, в поредица от безформени звуци. По някакъв начин звуците имаха смисъл, но не можех да си припомня какъв. Заплувах и лицето отново се изгуби. Но звуците останаха, все по-ясно и по-ясно долавях натрапчивия им смисъл. Лицето също ми се струваше някак познато, зорките очи, тънкият нос и малката заострена брада. Някога познавах това лице.

Устата се отвори и аз чух името си отдалеч:

— Господин Честър… Господин Честър…

За пръв път от отплаването си видях лавиците с книги зад лицето, вратата, отворения прозорец с кадифените пердета, картината на стената… действителността зина в лицето ми с безмилостна отчетливост.

— Господин Честър? Чувате ли ме? — гласът беше на доктор Ръсел. Опитах се да отговоря, но открих, че езикът ми се плези на доктора със злобна самостоятелност; от устата ми излезе звук като гъргорене, който ме ужаси.

— Моля ви, господин Честър. Кимнете, ако ме чувате.

Почувствах как вратът ми се гърчи конвулсивно.

— Получихте удар, господин Честър — гласът му беше прекалено силен, прекалено ясен, сякаш говореше на глухо дете: забелязах, че очите му упорито избягват моите. — Бяхте много болен, господин Честър. Помислихме, че ще ви загубим.

— Ко-о-о… — блеещият звук, който представляваше моят глас, ме изненада. — Ко-о-о… Ко-олко време… — така беше по-добре. Все още ми беше трудно да контролирам схванатата си челюст, но поне можех да оформям думи. — К-колко време… откакто…