Джоан Харис - Спи, бледа сестро

— Ма-айко! — чувствам как палецът ми се плъзва към ъгъла на устата ми, коленете ми се свиват и опират в лактите. В далечно кътче на съзнанието си разбирам, че ако успея да се свия на съвсем малка топка, ще мога да се върна в онова полузапомнено сигурно място, в соленото място, където има мрак и топлина. Смалявам се… смалявам се. Три, две, едно…

Тишина.

Далеч над мен ехти смях, огромният тролоподобен смях на Бог. Черният ангел грабва косата си и фуриите се разлитат с писъци, за да си намерят нова играчка — аз познавам лицата им. Детето на уличницата с шоколад около устата… водните очи на Ефи и косата й, бяла като морска пяна… майка ми, толкова отдавна забравена в благословената ми слепота, но сега припомнена за вечни времена, довлечена обратно на тъмния си пиедестал, с пръсти като остриета. По-близо — гласът на омайницата Шехеразада, вълците в краката й… неземният й смях. В полусънното си състояние се мъча да я извикам, да произнеса името й като заклинание срещу наближаващия кошмар.

— Марта!

Отварям кръвясалите си очи, усещам топлината на огъня по премръзналите си крайници. Непокорният мускул на бузата ми затваря окото в поредица от пърхащи спазми, твърде бързи, за да ги преброя. Споменът, съживен от приказката на Марта, е мраморен саркофаг от някаква гротескна легенда, която се носи високо над облаците. Протягам ръка за утеха…

Изведнъж светлината става безмилостно ярка. Вдигам ръце, за да закрия очите си, и я виждам — Шехеразада, златната ми немезида. Смее се.

— Марта?

Гласът ми е едва доловим шепот, но дори докато изричам името, знам, че това не е Марта. Това е Ефи, бледа и тържествуваща, това е майка ми, порочна и отровна, това е призрачното дете. Трите говорят едновременно, протягат гладни ръце към мен и докато падам назад върху леглото и почти не усещам болка от удара на гръбнака ми в ръба, аз осъзнавам какво е тя, какво са те. Тисифона, Мегера и Алекто. Отмъстителките за кръвните роднини. Ериниите!

По тялото ми пробягва непоносима болка, сякаш в гръбнака ми се забиват остриета, и цялата ми лява половина започва да трепери.

Докато потъвам в блажена забрава, чувам гласа й, искрящ от злъч и насмешка:

— Ами приказката, Хенри? Ами приказката?

И в далечината чувам дивашкия смях на Бог.

Снегът заваля, щом излязох от ателието на Хенри. Когато стигнах на „Крук Стрийт“, нощта сияеше с призрачна яснота, която осветяваше стъпките ми и покриваше дрехите с искрящ прах. От завоя погледнах към къщата на Фани и забелязах, че фенерът, който обикновено виси на входа, не свети. Продължих напред и видях, че прозорците също са тъмни, пердетата са спуснати и през тежките дипли не се мярка нито лъч светлина. Забелязах, че някой е утъпкал снега по стълбите, макар че през прозорчето на вратата не се виждаше друго освен мрак. Помислих си, че може да има някой в задната част на къщата, затова се приближих до вратата и почуках. Нищо. Натиснах дръжката: както и очаквах, беше заключено. Отново почуках, извиках през процепа на пощенската кутия… но никой не се обади.

Озадачен, отидох на страничния вход, но и там не намерих никого. Тъкмо се канех да си тръгвам, когато видях в сянката до стената да лежи нещо тъмно и обемисто, почти скрито от навалелия сняг. Отначало помислих, че е захвърлен чувал за въглища, но после забелязах, че от снега стърчи ток на мъжки ботуш. Реших, че е скитник, дошъл да търси подслон и настигнат от студа. Имах шише бренди в джоба, извадих го и тръгнах през натрупалия сняг към тялото — може би в него все още имаше живот. Измъкнах го от дупката му до стената, избърсах застинала маска от изкривеното, вкаменено лице и познах Хенри Честър.

Едното му око беше отворено, на другото клепачът странно висеше. Мускулите на лявата буза и слепоочието бяха странно разкривени като разтопен восък, лявата му ръка беше свита в юмрук, а рамото стърчеше гротескно, хълбокът му бе сякаш изместен и кракът висеше под уродлив ъгъл. Докато не помръдна, бях готов да се закълна, че е умрял.

От устните му се изтръгна звук: дълъг носов стон.

— А-а-д-а-а. А-а-а-а.

Аз пъхнах гърлото на бутилката между стиснатите му зъби.

— Пийни, Хенри. Не се опитвай да говориш.

Брендито изтече от двете страни на устата му и лицето му отново се разкриви чудовищно, докато се опитваше да оформи срички. Натрапчивата му потребност да говори беше мъчителна.

— Всичко е наред — неловко казах аз. — Не говори. Ще отида да потърся помощ.