Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Килимът е мек и покорен под краката ми, но въпреки това чувам шума от стъпките си. Около мен светлината от свещта се отразява в стъклените шишенца и бурканчета и хвърля хиляди призми по огледалото и стената. В първия миг не мога да разбера дали бебето е в стаята при нея, но люлката е празна — дойката го е отнесла, за да не събуди майка ми, ако заплаче. Закривам свещта с искрящия червен щит на дланта си и поглеждам лицето й на розовата светлина с радостно любопитство, още по-ценно поради това, че е забранено. Шишето с лауданум искри на нощната масичка до нея: тя няма да се събуди.

Гледам лицето й и изведнъж ме обзема мъчителна нежност: виждам тънките й сини клепачи, съвършената извивка на скулите, водопада от тъмна коса, който се лее по възглавницата и се разпилява по гънките на одеялото чак до пода… толкова е красива. Макар измъчена и бледа, дори сега тя е най-красивата жена на света и сърцето ми се къса от отчаяна, наранена любов, далеч надрасла моите четиринайсет години. Детското ми сърце всеки миг ще се пръсне под напора на тези зрели чувства: разкъсваща ревност, самота, мъчителна потребност да я докосна, тя да ме докосне, сякаш допирът й може да спре нашествието на змията в стомаха ми, сякаш ръцете й могат да пропъдят нощта. Когато спи, аз мога да се приближа и почти се осмелявам да протегна ръка към косата й, лицето й, мога дори да докосна бледите й устни със своите… тя никога няма да узнае.

В съня си тя почти се усмихва, очите й са невидими и меки под виолетовите клепачи, моравата сянка на челюстта й е съвършен удар с китайска четка по порцелановата й кожа… гърдите й едва забележимо се издуват през ленената тъкан на нощницата й. Ръката ми се движи сякаш по своя воля, безплътна комета в мрачната кафява нощ. Следя движението й като хипнотизиран, виждам как пръстите докосват лицето й — съвсем леко, — как с чудна дързост пълзят към врата й… Отдръпвам се с пламнало лице, цялата ми кожа пулсира от вина и въодушевление. Но ръката се движи съвсем сама, спуска се по завивката със страшна целенасоченост, сега отдръпва завивката, за да разкрие спящите форми, нощницата, повдигната до коленете, голите стегнати прасци, меката извивка на бедрото.

Тук има синина, точно над коляното, и аз чувствам как погледът ми е привлечен неудържимо към изящната й тъмна форма. Ръката ми посяга да я докосне и тя е като напудрен сатен под пръстите ми, безкрайна загадка, безкрайна нежност, поглъщаща мекота като подводен пясък… Уханието й на жасмин скрива друг аромат, подобен на солена бисквита, и без дори да се усетя, аз доближавам лице до нейното, заравям го в топлината и сладостта й, настръхнал от болка и възбуда. Пръстите ми намират гърдите й с дива радост, ръцете ми се увиват около нея, устните ми изведнъж закопняват за нейните… Дъхът й е леко парлив, като болест, но сега тялото ми е един-единствен нерв, изпънат като струна, която изпълва въздуха с непоносимо чист звук, по-висок и по-висок, до степен на лудост и по-нагоре… нямам тяло, виждам душата си изопната като фина сребърна тел, чиста, трептяща до оглушителен звън… чувам смях и осъзнавам, че е моят собствен…

Очите й се отварят.

Усещам как линията на устата й се стяга под устните ми.

— Майко — безпомощно се отдръпвам, стомахът ми е леден юмрук.

Очите й са зорки до ожесточение, знам, че вижда всичко. Всичко. Годините падат от мен, само преди миг съм се чувствал стар, а сега се катурвам в детството си: тринайсет, дванайсет, единайсет, и докато аз се смалявам, тя се разраства, чудовищна… осем, седем… виждам как устата й се отваря, чувам нестройните срички:

— Хенри? Какво…

Шест, пет. Зъбите й са остри, невъзможно диви. Кръвта блъска в слепоочията ми. От дробовете ми се изтръгва вик: гневът й е безграничен. Още по-лошо е презрението й, омразата й, като приливна вълна, която носи в себе си мъртъвци. Едва чувам гласа й през бученето в ушите си, в ръцете ми има нещо меко, нещо, което с чудовищна сила се бори с мен. Приливът ме подмята като отломка, аз стискам очи, за да не виждам…

Внезапно чудотворно мълчание.

Лежа на черния пясък, докато водата се отдръпва, дъхът й пулсира в ушите ми, идването в съзнание е като милиони светли иглички по ретината ми, устата ми е пълна с кръв от прехапания език. Пълза на колене по въртящия се килим и оставям по пода диря от кървава слюнка, а възглавницата още е в свитите ми юмруци.

— Майко?

Изцъклените й очи ме гледат, все още строги, сякаш разгневени заради непристойната й поза.