Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Тя млъкна — видях искрящата й пурпурна усмивка и в този миг осъзнах, че знае Тайната, че винаги я е знаела. Това беше жената, която можеше да ме преведе отвъд прокълнатите окови на греха и плътта: тя разбираше болката ми, безнадеждното ми съжаление. Това беше нейният подарък: откровението.

— Продължавай, моля те, продължавай — почувствах как по бузите ми потече пот само при мисълта, че дори сега може да не го разкрие докрай. — Марта, моля те…

— Ш-шт, затвори очи — прошепна тя. — Затвори очи и ще видиш. Заспи и аз ще ти покажа.

— Какво видял принцът?

— Ш-шт…

— Какво съм…

— Спи.

Представете си морско дъно под неразгадаема кафява тиня.

Представете си покоя…

„Принцът разтъркал очи: в първия миг не съзрял нищо, само тъмно петно като дим, но когато се напрегнал да види какво има вътре, най-после успял да различи пръчка от леска, увита в зацапана черна пелерина. Долко странно — казал си принцът — да държат в тайна нещо толкова старо и грозно.“ И понеже бил млад и любопитен, извадил двата предмета от кутията. Онова, което принцът не знаел обаче — което никой не знаел, — било, че царицата била вещица от далечна северна земя отвъд морето, дошла в царството преди много, много години. С магии накарала царя да я обикне и с магии пазела в тайна истинската си същност. Пелерината била вълшебна, както и пръчката, и само царицата можела да си служи с тях. Но принцът й бил син и кръвта на вещицата течала във вените му. Щом сложил вълшебната пелерина и вдигнал пръчката с дясна ръка, той изведнъж почувствал как в него се надига сила. Размахал пръчката и силата грейнала в него като слънце… но духовете на пръчката видели, че господарят им е само момче, разбунтували се и се изскубнали от властта му. Те полетели с победоносни писъци, изподраскали с ноктите си лицето на принца и дъхнали в него злобния си дъх, и той паднал като покосен на земята.

Когато се събудил, духовете си били отишли и пръчката се въргаляла счупена до него. Като видял това, принцът се уплашил. Прибрал пръчката и пелерината в кутията и избягал от стаята. Когато царицата се върнала, видяла, че някой е пипал пръчката й, но не можела дори да спомене за това, защото никой не знаел, че е вещица. И тя зачакала да дойде нощта с тъмната луна, за да направи магия на злосторника, страшна магия; защото като счупил пръчката й, той бил отнел и силата й и сега тя била осъдена да остарее като всички смъртни жени. Царицата вложила цялата си омраза в проклятието и зачакала, като знаела, че скоро ще подейства.

Същата нощ принцът се събудил с вик след страшен кошмар и в следващите дни и седмици започнал да бледнее и да линее, да не спи добре нощем, да не яде и да не намира покой денем. Минали месеци. Царят свикал всички най-добри лекари в царството, за да прегледат сина му, но никой не можал да намери лек за бавната му и мъчителна болест. Допълнително бреме за царя било и това, че царицата също легнала болна, от ден на ден ставала все по-слаба и бледа. Цялото царство се молело за възстановяването й.

Но ето че един ден в двореца дошъл стар отшелник, свят човек, и настоял да види царя. „Мисля, че ще мога да отгатна какво мъчи сина ви и жена ви — казал той, — нека само ги видя.“ Царят, обезумял от скръб, се съгласил и отшелникът отишъл първо в стаята на царицата, а после и при принца. Без да каже и дума, той погледнал принца в очите. Освободил стражата и тихо заговорил:

— Ти си прокълнат, синко — казал отшелникът — от царицата, твоята майка, която е вещица. Ако не предприемеш нещо скоро, ще умреш, а тя ще се оправи.

Принцът заплакал, защото обичал майка си.

— Какво трябва да направя? — попитал той накрая.

— Трябва да отидеш в стаята й и да я убиеш — отвърнал отшелникът. — Нищо друго не може да премахне проклятието.

Принцът поклатил глава и отново се разплакал, но отшелникът бил неумолим.

— Царицата няма други деца — мрачно казал той, — а баща ти е стар. Искаш ли вещица да управлява царството ви за вечни времена?

И така, принцът се съгласил с болка в сърцето. Същата нощ станал от леглото и тихо тръгнал по дългите коридори на двореца към стаята на майка си.

Вратата беше отворена, знам. Виждам я от леглото си от солена тиня: порите в бялото дърво, дръжката от синьо-бял порцелан — колко лесно се връща всичко! На втората дъска отстрани има драскотина — веднъж, без да искам, я ударих с топка за крикет. Къщата е тъмна, а някъде далеч отзад чувам баща си в стаята с механичните играчки, няколко пискливи ноти от механизма на танцуващата Коломбина, разпилени в мрака. Аз нося полуизгоряла свещ в чинийка на цветя: миризмата на лой дразни ноздрите ми. Дебела бяла сълза пълзи по свещта и се стича на порцелана, като образува локвичка върху едно от сините цветя. Дишането ми се струва оглушително в гъстия въздух.