Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Нададох тих нетърпелив стон, изтънчената наситеност на мига ме тласна към вратата й (дръжката беше от синьо-бял порцелан, но аз нямах време да осмисля този факт). Бях започнах да свалям дрехите си още преди да съм влязъл, оставяйки диря от захвърлени кожи (сако, риза, шал) по стълбите зад себе си. Всъщност, когато отворих вратата, бях абсурдно разсъблечен, останал по чорапи, шапка и един крачол на панталона, и тъй като бях твърде зает да се доразсъбличам, не успях да огледам стаята. Сега, когато имам предимството на ретроспекцията, съм убеден, че съм я познал: това беше стаята от сънищата ми, нейната стая, стаята на майка ми, пренесена по силата на някаква магическа ирония на „Крук Стрийт“. На слабата светлина от заслонена свещ аз различих детайлите от онзи пръв, ужасен ден, сведени почти до незначителност от близостта на Марта: тук беше и тоалетната маса с флотилията от бурканчета и шишенца, и столът с висока облегалка и брокатена тапицерия, с небрежно метнат отгоре зелен шал, на пода — друг шал, на леглото — купчина рокли, смесица от дантела, тафта, дамаска и коприна…

Ако и да бях забелязал всичко това, то беше единствено с очите на желанието. Нямах усещане за опасност, нямах смътно предчувствие, само детско чувство на доволство и радост, чисто физически. Скочих на леглото, където Марта вече ме чакаше. Заедно се търкулнахме сред роклите, кожите и пелерините, като мачкахме антикварната дантела и скъпото кадифе в мълчаливо боричкане. Веднъж неволно бутнах с ръка една маса, от нея се посипаха пръстени, огърлици и гривни и аз безумно се разсмях, заровил лице в сладостното жасминово ухание на плътта й. Целувах я, сякаш не можех да оставя и инч от кожата й непокорен.

След като първоначалната неудържима лудост се уталожи, аз бях в състояние отново да мисля трезво и да й се насладя по начини, които прибързаността на изгарящия ми копнеж не допускаше. Забелязах, че тя е студена, устните й — бледи, дъхът й — тънък леден полъх в лицето ми.

— Бедната ми, да не си болна? Толкова си студена.

Отговорът й беше недоловим, леден при допира си до бузата ми.

— Нека те стопля.

Обвих ръце около нея и тя положи чело в извивката на врата ми. Косата й беше леко влажна, дишането й — трескаво и забързано. Аз завих и двама ни с одеяло и разтреперан след угасването на страстта, посегнах към верижката с шишето хлорал на врата си. Изтърсих от него десет кристалчета. Погълнах пет и дадох останалите на Марта — тя се намръщи от горчивия вкус, ъгълчетата на устните й увиснаха в странно детинско изражение, което ме накара да се усмихна.

— Ето, сега ще се оправиш — нежно й казах аз. — Скоро ще се стоплиш. Само затвори очи. Ш-шт. Затвори очи и поспи.

Почувствах как тя трепна до мен и се изпълних с нежност: в края на краищата тя беше толкова млада, толкова уязвима въпреки привидното си самообладание. Оставих ръцете си леко да се плъзнат по заплетената й коса.

— Всичко е наред — прошепнах колкото за нейно, толкова и за свое успокоение. — Всичко е наред. Всичко свърши. Сега сме заедно, любов моя, можем спокойно да си починем. Опитай да си починеш.

И за известно време наистина се отпуснахме. Свещта мъждука, мъждука и накрая угасна. И за миг дори Бог заспа…

Може би съм задрямал, трудно ми е да си припомня в мъглата от впечатления. Понесох се сред жасмин и хлорал, мислите ми плуваха, а когато се събудих, осъзнах, че макар да ми бе топло под одеялото, Марта не беше до мен. Седнах в леглото и примижах на светлината, която се процеждаше през пердетата — свещта отдавна беше изгоряла. В тъмното успях да различа някои детайли в стаята, пищната дантела и кадифе, застинали в сребриста пепел на лунната светлина, шишенцата и бурканчетата на тоалетната масичка, които блещукаха като ледени висулки върху тъмното дърво.

— Марта?

Тишина. Стаята чакаше. Нещо в студеното огнище се размърда — обърнах се с разтуптяно сърце… Нищо. Само люспа сажди в комина. Камината ми се усмихна озъбена с медната си решетка.

Изведнъж осъзнах, че съм сам в къщата. Обзет от паника, скочих на крака, одеялото се свлече от раменете ми и с глас, в който се надигаше истерия, аз изкрещях името й:

— Марта!

Нещо се вкопчи в крака ми, нещо студено. Извиках от погнуса и се дръпнах от леглото: нещото продължаваше да ме стиска и аз усетих сухи парливи драскотини по кожата си.

— Марта!

Започнах бясно да се дърпам, да тегля нещото с вкочанени пръсти… Чух тежкото изпукване на разкъсана тъкан, напипах накъсана дантела в треперещите си ръце и се разсмях като луд: краката ми се бяха оплели в гънките на някаква рокля, която лежеше на леглото, а сега се търкаляше по пода — купчина разкъсани фусти, почти разполовен корсет. Промърморих подигравателно: