Джоан Харис - Спи, бледа сестро

За миг очите ми се спряха на рисунката, която случайно бях извадил измежду стотиците други на пода: твърдо, оръфано парче хартия, изрисувано с кафява креда, на което очите й тлееха до безкрайност, обещаваха до безкрайност…

Случва се човек да се влюби.

Свих рамене и пуснах рисунката обратно в камината.

Не и аз, Хенри. Не и аз.

От мига, в който видях разопакования подарък под коледното дърво, разбрах, че Ефи най-после се е завърнала у дома. Аз чувах стъпките й в коридора, дишането й в мрачните стаи, долавях уханието й край вратите, откривах косми от косата й по дрехите си, носните й кърпички по джобовете си. Тя беше във въздуха, който дишах, в ризите, които носех, движеше се под повърхността на картините ми като удавено момиче под вода, затова накрая се принудих да ги покрия, за да не виждам лицето й, очите й, пълни с укор. Тя беше в шишето с хлорал, така че колкото и да вземах от лекарството, не намирах покой, само образът й изпъкваше по-ярко в съзнанието ми… А когато спях — защото въпреки всичките си опити да излъжа съня аз понякога спях, — тя нахлуваше в сънищата ми, крещеше ми с глас, писклив и нечовешки като на паун: „Ами приказката? Ами приказката? Ами приказката?“

Тя знаеше всичките ми тайни. Нощ след нощ идваше при мен с подаръци: шише парфюм с аромат на жасмин, синьо-бяла дръжка на врата, а веднъж и малка бяла нафора, на която личеше червена следа от устните й…

Нощ след нощ аз се будех плувнал в горчива пот, изпълнен с ужас и угризения. Не можех да се храня: усещах вкуса на Ефи във всяка хапка, която поднасях към устата си, тя ме гледаше през уплашените ми очи, всеки път щом се погледнех в огледалото. Осъзнавах, че вземам много повече хлорал, отколкото е полезно за мен, но не можех да намаля дозите.

И въпреки всичко търпях, търпях заради нея — моята Марта, моята Шехеразада. Дали го знае? Дали се буди нощем и шепне името ми? Дори без нежност — дали го шепне? Дали ме обича моята бледа Персефона?

Да можех да разбера.

Изчаках до четвъртък, както бях обещал. Не се осмелявах да постъпя другояче — моята Шехеразада не беше милостива, а аз не бих понесъл да бъда отхвърлен заради това, че не съм се подчинил. В четвъртък вечер зачаках Таби да си легне — дори изпих чашата й горещо мляко, преди да се оттегля — и се затворих в стаята си. Още щом отворих вратата, надуших промяната: бегъл мирис на лауданум и шоколад в студения въздух, трепване на дантелената завеса пред открехнатия прозорец… Тромаво се засуетих около газената лампа, ръцете ми толкова трепереха, че ми отне близо минута да я запаля; и през цялото време я усещах в тъмното зад гърба си — Просякинята, която драскаше с острите си нокти по коприненото покривало на леглото, а дъхът й… Боже мой, дъхът й! Лампата припламна и забръждя. Аз рязко се извърнах и я видях: за миг очите ни се срещнаха и останаха така. Аз стоях като парализиран, със зяпнала уста, с пресъхнало гърло, здравият ми разум се развиваше като кълбо, което пада в бездънен кладенец. После видях покривалото на картината да лежи на леглото и облекчението ме връхлетя като огромна гореща вълна. Картината. Беше картината. Покривалото се беше изплъзнало някак и… Замаян от облекчение, близко до истеричен смях, аз се втурнах към леглото… и облекчението заседна в гърлото ми, размекна краката ми. На възглавницата беше закачена сребърната брошка, която добре помнех. Ефи беше с нея в онази нощ — помня как среброто блесна, когато я видях да мърда в снега, как заискри извитият гръб на котката, когато Ефи се втренчи в мен със своите котешки сребристи очи…

Глупаво започнах да опипвам брошката, като се мъчех да забавя водовъртежа на обърканите си мисли. Под лявото ми око се развя тревожен флаг — сигнал за паника.

Ами… ами… ами… приказката ми?

Ако я бях чул да го казва на глас, със сигурност щях да полудея, но осъзнах, че тя говори само в мислите ми.

Ами… ами… ами…

Пуснах в ход единствената магия, която знаех. За да заглуша безмилостния глас в главата си, аз произнесох магическата дума: призовах магьосницата с целия мъчителен копнеж, на който бях способен.

— Марта.

Мълчание.

Това и нещо подобно на надежда. Нещо подобно на покой.

Зачаках в подводна тишина — време, което ми се стори като безкрайни часове. После в десет станах от стола си, измих се със студена вода, грижливо и старателно се облякох. Незабелязано се измъкнах от къщата и потънах в бездиханната нощ. Снегът беше спрял да вали и над града се стелеше сънно спокойствие, с него дойде и мъглата, толкова гъста, че затъмни дори уличните лампи, зеленикавите им глобуси се изгубиха в безкрайното бяло. Под мъглата снегът светеше сякаш със собствено сияние, с нещо като неземна светлина, подобна на котешки очи, която превръщаше редките минувачи в ходещи трупове. Но хлоралът и близостта на „Крук Стрийт“ укротиха призраците ми: нямаше малка просякиня, която да ме преследва, протягайки тънки голи ръце в ледена заплаха, призраците — ако бяха призраци — не се осмеляваха да напуснат къщата на „Кро-муел Скуеър“.