Джоан Харис - Спи, бледа сестро

След като си тръгна, аз закрачих из салона в пристъп на неудържима ярост. О, добре ме беше изиграл: сега го разбирах съвсем ясно. Всичко, което ми бе наговорил за творбите ми… часовете, които бе прекарал в дома ми, докато пиеше брендито ми и гледаше жена ми… през цялото това време той само бе чакал удобния момент, за да ме изиграе, присмивайки се скришом на моята непохватна, глупава любезност. Проклет да е! В гнева си почти бях готов да разкажа цялата тъмна история на полицията само заради удоволствието да го видя увиснал на бесилото… Но аз щях да му отмъстя — не сега, когато трябваше да запазя спокойствие и да изглеждам уравновесен пред полицията. Но щях да му го върна.

Отидох в стаята си и малко хлорал, разтворен в бренди, потопи яростта ми на морското дъно: сетивата ми бързо се притъпиха, аз бях в състояние да седна в креслото си, да овладея треперенето на ръцете си и да чакам.

Но нощта беше изпълнена със звуци: тук рязко изпукване на дърво в огъня, там шепот на балончета газ в лампата, което толкова напомняше лекото неравномерно дишане на заспало дете… Седнах по-близо до камината и се заслушах: стори ми се, че зад обичайното скърцане и шумолене на зимата в старата къща долових още нещо — поредица от звуци, които измъченият ми мозък най-после разпозна като стъпки на някого, който тихо обикаля от стая в стая около мен. Отначало не им обръщах внимание (галещото докосване на женска пола до копринения тапет), защото беше невъзможно някой да е влязъл в къщата без ключ, а аз бях заключил веднага след като Харпър си тръгна (леки стъпки по дебелия килим, скърцане на кожено кресло, сякаш някой сяда в него за малко). Сипах си още една чаша бренди с хлорал (леко дрънчене на порцелан от гостната, сякаш някой опитва от сладкиша — тя много обичаше шоколадов сладкиш).

Изведнъж стана непоносимо. Скочих на крака, рязко отворих вратата и в коридора падна дълга ивица светлина от стаята ми. Никой. Вратата към гостната беше открехната — така ли я бях оставил? Не можех да си спомня. Подтикнат от сляпо желание, много по-силно от страха, аз я побутнах, като я оставих леко да се отвори. За миг я видях: момиче от листа с котка от листа в ръцете си, очите им — огледала, които отразяваха лицето ми, малко като точка в дълбоките кладенци на зениците им… После — нищо. Нищо, само отражение на плачеща върба, очертано в бяло в мрака на прозореца.

Нямаше никакво момиче. И не беше имало. Бързо огледах стаята: сладкишът беше недокоснат, порцелановите чинии — така, както ги бях оставил, диплите на пердето — равномерни до степен на математическа точност. Нито полъх не смущаваше пламъците на свещите, нито сянка не падаше върху стената. Нито следа от мирис на люляк. И все пак имаше нещо… Намръщих се, опитах се да открия разликата: възглавниците не бяха смачкани, украсата беше недокосната, елхата…

Вцепених се.

Под дървото на килима се виждаше малко триъгълниче разкъсана опаковъчна хартия. Само едно триъгълниче. Глупаво започнах да се чудя откъде се е взело. Направих две тромави крачки напред и видях, че най-горният подарък — прасковената копринена наметка — стои настрана от купчината. Машинално се наведох да го вдигна и забелязах, че връвчицата е прерязана и пакетът е разопакован: от твърдата кафява хартия се подаваха дипли коприна и дантела.

Съзнанието за видяното отказваше да се свърже с която и да било част от здравия ми разум и докато част от мен трепереше и викаше, друга просто гледаше невъзмутимо отворения подарък. Обзе ме необятно спокойствие. Може би беше от хлорала, но мислите ми се забавиха до безкрайност, като скачаха от подаръка към разкъсаната хартия, пре-рязаното въже и обратно към подаръка с идиотска незаинтересованост. Около мен цареше безгранична тишина, аз стоях сам с подаръка в ръце, разкъсаната хартия се изплъзна и започна да пада неестествено бавно на пода, който се намираше на мили под мен. Коприната в ръцете ми беше хипнотична, аз прозирах в нея с нечовешка яснота, изучавайки тъканта, преплетените нишки на нагънатата дантела, спирали вътре в спирали… Наметката сякаш изпълни целия свят, така че не остави място за мисъл, само за възприятие, безгранично възприятие, безгранично съзерцание…

От дъното на бездната си осъзнах, че се смея.

Поразително е, нали? Колко бързо се стопяват парите! Платих дълговете си — онези, които повече не можех да отлагам, макар и далеч не всичките — и в продължение на няколко дни живях със стил, с който лесно можех да свикна. Хранех се добре, пиех само най-доброто. Колкото до жените, те бяха повече, отколкото можех да запомня, всичките хубави, всичките приятно нетърпеливи да усетят вкуса на парите на Хенри. Не мислете, че не съм му бил благодарен: грижех се да пия за негово здраве всеки път, щом отворех нова бутилка, а когато на „Нюмаркет“ се състезаваше Бегър Мейд, аз залагах на нея по десет лири — веднъж дори спечелих при петнайсет към едно. Струваше ми се, че в нищо не мога да загубя.