Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Чак след седем реших да предприема закъснялото си посещение у Хенри. Взех файтон до „Хай Стрийт“ и от гробището тръгнах към „Кромуел Скуеър“. Подминах група деца, които пееха коледни песни — сред тях имаше момиче на около дванайсет години, което излъчваше неземна, кристално чиста хубост: аз намигнах на хубавото дете, раздадох по шест пенса на всяко от компанията — в края на краищата, сега можех да си го позволя — и тананикайки си, бодро продължих към дома на Честър.

Хенри ми отвори почти веднага, сякаш очакваше посетители. По физиономията му се досетих, че съвсем не съм добре дошъл, но след като огледа предпазливо улицата, той ме пусна да вляза. Не видях никъде слугинята и предположих, че е излязла. Още по-добре: това улесняваше разговора ми с Хенри.

— Весела Коледа, Хенри — бодро поздравих аз. — Тази вечер къщата изглежда много празнично. Разбирам — добавих победоносно, — имаме какво да празнуваме, нали?

Той рязко ме изгледа.

— Така ли?

Аз повдигнах въпросително вежди.

— Хайде, хайде, Хенри, не се преструвай — казах. — И двамата знаем за какво говоря. Да речем, че тази Коледа и двамата успяхме да намерим разрешение на някои… затруднения, ако мога така да се изразя. Твоите бяха от семейно естество, докато моите са чисто финансови. Но с теб много бързо ще ги разрешим.

Хенри не беше глупак: започваше да разбира. Миналата нощ го бях видял зашеметен от чувство за вина и хлорал, но тази вечер главата му беше по-бистра, отколкото очаквах, и той просто седеше и ме гледаше по типичния си високомерен начин.

— Не мисля, че ще ги разрешим, Харпър — спокойно каза Хенри. — Всъщност съмнявам се занапред ти и аз да се виждаме достатъчно често. А сега, ако ме извиниш…

— Със сигурност ще намериш време за едно коледно питие със стар приятел — отвърнах усмихнат. — Аз пия бренди, ако нямаш нищо против. Никога не говоря по делови въпроси с пресъхнало гърло.

Хенри не помръдна, затова аз се обслужих от близката гарафа.

— Няма ли да ми направиш компания? — предложих любезно.

— Какво искаш? — попита той със стиснати зъби.

— Какво искам? — отвърнах аз натъжен. — Защо мислиш, че искам нещо? Боя се, че не си ме разбрал, Хенри: аз не съм толкова вулгарен, че да искам… Разбира се, ако ти ми предложиш — в името на нашето приятелство, — да кажем, триста лири, за да платя на кредиторите си в качеството на коледен подарък, не бих отказал.

Той присви очи с омраза и разбиране.

— Не можеш да ме изнудваш! И ти имаш пръст в това. Направиш ли го, ще те накисна.

— Аз имам свидетели, драги приятелю — казах небрежно. — Имам приятели, които са готови да излъжат заради мен, ако се наложи. Ти имаш ли?

Оставих го да осмисли казаното. После гаврътнах чашата си на един дъх и добавих:

— Защо просто не се порадваме заедно на Коледа? Услуга за услуга. Помисли за това. Какво са триста лири за човек като теб? Не си ли заслужава да ги дадеш, дори само за да се отървеш от мен?

Хенри помълча около минута. После се обърна към мен със злобна физиономия.

— Почакай тук — нареди той, завъртя се на токовете си и излезе от стаята.

След няколко минути се върна с малка метална кутия, която хвърли в ръцете ми, сякаш искаше да ме удари.

— Вземи, негоднико. Парите са вътре — Хенри помълча, стиснал устни така, че изглеждаха невидимо тънки. — Изобщо не биваше да ти се доверявам — каза тихо. — Планирал си го от самото начало, нали? Никога не си имал намерението да помагаш на другиго, освен на себе си. Махни се от очите ми! Не искам никога повече да те виждам.

— Разбира се, че няма да искаш, драги — весело отвърнах аз и прибрах кутията в джоба си. — Но пък кой знае? В края на краищата, животът е пълен с изненади. Току-виж сме се срещнали отново… на изложба или в някой клуб… или на гробището, знае ли човек? Жалко ще бъде да се загубим, нали? Не ме изпращай, знам пътя към вратата. Весела Коледа!

Половин час по-късно седях в едно от любимите си заведения на Хеймаркет, грижливо прибрал кутията във вътрешния си джоб, пиех хубаво бренди пред топла камина и ядях кестени, сварени в ябълково вино от петнайсетгодишна хубавица с коса като самурена кожа и уста като резен праскова.

Дори нямах време да изпитвам вина. Сприхавостта на Хенри повдигна настроението ми и признавам, че покрай това, момичето и кутията с банкноти всички тревожни мисли за Ефи бързо ме напуснаха. В ума ми се въртяха други, по-важни неща.

Пих за бъдещето.