Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Дръпнах шнура на звънеца.

— Таби, няма ли вести от госпожа Честър?

— Не, господине — този път тя не изглеждаше толкова безгрижна: Ефи закъсняваше с три часа, а снегът отново бе започнал да вали, задушавайки нощта под тежестта си.

— Искам да отидеш с файтон до „Кранборн Али“ и да провериш дали госпожа Честър е тръгнала за вкъщи. Аз ще остана да чакам тук за всеки случай, ако нещо е станало.

— Господине? — колебливо попита Таби. — Нали не мислите, че може… Не знам дали…

— Прави каквото ти казвам — сопнах се аз и сложих две гвинеи в ръката й. — Побързай и не спирай никъде по пътя — направих опит за мрачна усмивка. — Може би излишно се тревожа, Таби, но в град като Лондон… Върви. И бързо се връщай!

— Да, господине — отвърна тя намръщена и през прозореца я видях как увита от глава до пети в шаловете и пелерината си, бързо нагазва в недокоснатия сняг.

Когато се върна, с нея имаше двама полицаи.

Не можах да не се стъписам виновно, когато ги видях да влизат през портата — единият висок и слаб, другият набит като Таби — и тромаво да си проправят път през гъстия сняг до вратата на къщата ми. Дори в паниката, която барабанеше по гръбнака ми, аз едва потиснах смеха си — колкото горчив, толкова и неустоим. С една ръка измъкнах окаченото на верижка шишенце хлорал, изтръсках три кристалчета и ги изпих с последната глътка бренди. Почувствах как гримасата на киселото ми веселие се отпуска. Наложих си да седна и да чакам.

Когато ги чух да чукат на вратата, скочих от стола си и едва не се търкулнах по стълбите, докато тичах да отворя. При вида на Таби, която стоеше със зачервени от напиращите сълзи очи, и на служителите на реда, гологлави, с пресилено безизразни физиономии, аз почувствах как лицето ми увисва в уплашено предчувствие.

— Ефи! — гласът ми прозвуча дрезгаво: позволих на цялото напрегнато отчаяние на вечерта да се излее в тези две срички. — Намерихте ли я? Добре ли е?

Високият полицай заговори, като грижливо поддържаше неутрален тон:

— Сержант Мърл, господине. А това — той с дълга костелива ръка посочи колегата до себе си — е полицай Хокинс.

— Съпругата ми… — гласът ми отекна неравно от едва овладения смях — несъмнено сержант Мърл бе решил, че съм отчаян. — Къде е съпругата ми?

— Господине, боя се, че госпожа Честър изобщо не е пристигнала на „Кранборн Али“. Госпожа Шелбек не си бе ше вкъщи, но госпожица Шелбек, сестра й, беше много разтревожена. Едва я убедихме да не идва с нас до тук.

Намръщих се и объркано поклатих глава.

— Но…

— Може ли да влезем за момент, господине?

— Разбира се — тук почти не ми се налагаше да играя: от пиенето, хлорала и опънатите нерви вече ми се виеше свят и залитах. Улових се за рамката на вратата, за да запазя равновесие. Едва не паднах.

Тънката ръка на Мърл се оказа изненадващо силна. Когато залитнах, той ме улови и ме поведе към топлината на гостната. Полицай Хокинс ни последва, а Таби завършваше шествието.

— Госпожо Гонт, може би трябва да донесете чаша чай на господин Честър — тихо предложи Мърл. — Не ми изглежда добре.

Таби излезе от стаята, като хвърли поглед през рамо към двамата полицаи и на лицето й се изписа уплаха. Аз тежко се отпуснах на дивана.

— Извинете, сержант — казах. — Наскоро боледувах, а и състоянието на жена ми ме изтощи донякъде. Моля ви, не се бойте да ми кажете истината. Госпожица Шелбек изненадана ли беше, че Ефи е искала да отиде на „Кранборн Али“?

— Много беше изненадана, господине — отвърна Мърл с равен глас. — Каза, че съпругата ви не е споменала и дума за това.

— О, боже! — обхванах главата си с ръце, за да прикрия насмешката, която чувствах, че мъчително се прокрадва на изопнатото ми лице. — Изобщо не биваше да я пускам! Трябваше да отида с нея, независимо от мнението на лекаря. Трябваше да се досетя.

— Господине?

Аз погледнах с подивели очи.

— Жена ми не за пръв път страда от… пропуски в паметта — обясних тъжно. — Приятелят ми доктор Ръсел, специалист по душевни болести, я прегледа преди десетина дни. Тя страда от… истерия, мисли, че някой я преследва — оставих лицето си да затрепери, сякаш бях готов да се разплача. — Боже мой! — възкликнах отчаяно. — Защо я пуснах да излезе? — рязко станах и хванах Мърл за ръката. — Трябва да я намерите, сержант. Бог знае къде се е загубила. Всичко… — гласът ми тревожно потрепера. — Всичко може да се е случило.

И тогава се разплаках, наистина се разплаках, сълзите потекоха по лицето ми, задавиха ме. Разтърсих се от силни истерични ридания, освобождавайки мъката и отровния си смях на неравни глътки. Но докато плачех, заровил лице в ръцете си, не можех да не почувствам нещо като злобна радост, хладно, механично трепкане в камерите на сърцето си, съзнанието, че мъката ми — ако наистина беше мъка — не е по Ефи или който и да било друг, за когото можех да се сетя.