Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Не че покрай прахосничеството си не следях внимателно събитията. За изчезването на Ефи Честър писаха в „Таймс“, като споменаваха за вероятно престъпление: тя излязла в коледната сутрин да посети майка си на „Кранборн Али“ и така и не пристигнала там. Дамата била „с крехко здраве и слаби нерви“ и от полицията били разтревожени за безопасността й. Предположих, че Хенри добре е изиграл ролята си: във вестника го описваха като „покрусен“. Но аз знаех, че е нестабилен, хлорал и религия в равни количества бяха нарушили равновесието на свободната му воля. Досещах се, че след първите няколко седмици хитруване е много вероятно да изпадне в нещо като глупаво разкаяние и да си представя как го връхлитат какви ли не възмездия.

Чувствах, че съществува възможността Хенри да не издържи и в пристъп на угризения да се предаде на полицията — и тогава, разбира се, край на охолното време за вашия покорен слуга. Предполагах, че Фани е разчитала на това от самото начало, макар да не проумявах защо. Единственото логично обяснение беше, че иска да види Хенри арестуван и разорен, но все още не разбирах защо се бе спряла на толкова непредсказуем план, за да го постигне. При всички случаи аз бях в безопасност. Хладното посрещане на „Крук Стрийт“ ме беше убедило, че нямам повече задължения към двете неблагодарници; ако Хенри се опиташе да ме обвини, аз щях да разкрия истината — дотолкова, доколкото бе необходимо. Фани щеше сама да обяснява мотивите си и да отговаря за евентуално отвличане, Ефи щеше да обяснява за Марта. Аз нямах нищо общо с тях. Никой не можеше да ме обвини в нещо повече от разврат или изнудване, а всеки опит за намиране на тялото бе обречен на смехотворен провал, защото в този момент „трупът“ се разхождаше из къщата на Фани с боядисана коса и стомах, пълен с лауданум.

Фани! Признавам, че тя продължаваше да бъде загадка за мен, бих се радвал да я навестя, дори само за да видя как е. Но нямах никакво желание да се срещам повече с онази кучка Марта. Затова реших отново да посетя Хенри.

Трябва да е било… чакайте да помисля… около 30 декември. Бях оставил на Хенри около седмица време да се погрижи за делата си, а и почти бях свършил парите. Затова отидох до къщата му и настоях да го видя. Прислужницата ме погледна високомерно и каза, че господин Честър не си е у дома. Реших, че най-вероятно не си е у дома само за мен, затова отвърнах, че ще почакам. Е, тя ме покани в гостната и аз зачаках. След известно време започна да не ме свърта и се огледах из стаята: тя все още беше с коледна-та украса и под елхата имаше множество подаръци в очакване да бъдат разопаковани от момичето, което никога нямаше да се завърне у дома. Трогателно, помислих си с възхищение, на полицаите сигурно им е допаднало. Освен това Хенри беше покрил с калъфи всичките си картини по стените: ефектът беше смущаващ и аз се запитах защо ли го е направил. Близо два часа крачих безцелно из гостната, когато осъзнах, че прислужницата не ме е излъгала: господин Честър не си беше у дома.

Позвъних за чаша бренди и когато жената дойде с подноса, пъхнах в ръката й една гвинея и й подарих най-подкупващата си усмивка.

— Кажете, госпожо… боя се, че не знам името ви — едва ли някой я беше наричал „госпожо“ през последните години, защото тя се сепна.

— Гонт, господине, но господин и госпожа Честър…

— Госпожо Гонт — усмивката ми беше повече от очарователна. — Както сигурно си спомняте, аз съм стар приятел на господин Честър. Представям си колко му е тежко в момента…

— О, господине — започна тя и разтърка очи, — горката млада господарка! Толкова се тревожим, че някой мъж… — прислужницата млъкна, видимо разстроена. Аз положих усилие да не се изсмея.

— Разбирам — утешително отвърнах. — Но ако, да пази Бог, се е случило най-лошото, нашите мисли трябва да останат с живите. Господин Честър има нужда от приятели, които да му помогнат в такъв момент. Разбирам, че може да ви е казал да отпращате или, иначе казано, да давате погрешна информация на посетителите — аз я погледнах с укор, — но ние с вас знаем, госпожо Гонт, че за негово добро…

— О, да, господине — съгласи се тя. — Знам. Горкият господин Честър! Не се храни, почти не спи, с часове седи в онова свое ателие или се разхожда из гробището. Той толкова обичаше младата господарка, че не може дори да я споменава… а нали виждате как е покрил всичките си хубави картини, на които я е рисувал: не мога да ги гледам, казва.

— Значи не знаете къде е днес?