Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Докато си проправях път през снега, ограден от мъглата със светлината на фенера си, аз отново се почувствах силен, уверен, че тя ме чака: Марта, моята Марта. Под палтото си криех подарък: прасковената копринена наметка, която бях купил на „Оксфорд Стрийт“, опакована наново в яркочервена хартия и овързана със златна панделка… Докато вървях, ръката ми неуверено опипваше пакета, претегляше го, аз си представях как ще стои прасковената коприна на кожата й, как предизвикателно ще се спуска по раменете й, как фината й прозрачна тъкан ще се плъзга по по-жилавата тъкан на косата й…

Беше почти полунощ, когато наближих „Крук Стрийт“, и избликът ми на въодушевление и нетърпение бе толкова силен, че известно време стоях пред вратата, без да забелязвам, че съм сгрешил: къщата беше тъмна, нито един прозорец не светеше, дори нямаше фенер на вратата. Стъписан, аз спрях сред снега и се заслушах… но от къщата на Фани не долиташе и звук, и най-далечна музика или смях — нищо освен страховитото бръмчене на тишината, което заглушаваше всичко.

Чукането ми отекна глухо в къщата и изведнъж разбрах, че са си заминали — Марта и Фани, и всички, — че просто са си стегнали багажа и са изчезнали като цигани в непостоянния сняг, оставяйки след себе си единствено тъга и полъх на магия във въздуха. Убеждението ми беше толкова непоклатимо, че аз закрещях с цяло гърло, заблъсках с юмруци по вратата… и тя се отвори бавно като усмивка, ясно чух как часовникът в коридора удари дванайсет и възвести преминаването от ден към нощ.

Спрях на прага и ноздрите ми се изпълниха с леко ухание на подправки и стар тамян. В коридора не светеше, но сиянието на снега бе достатъчно, за да хвърли блед, призрачен блясък върху полирания под и лъскавите медни орнаменти, сянката ми се очерта поразително ясно на лунната светлина и запълзя разкривена през пруста към вътрешността. Топъл уханен въздух докосна лицето ми като дъх.

— Фани? — гласът ми отекна натрапчиво, твърде дрезгав в приглушения шепот на къщата: след толкова години най-после осъзнавах колко е голяма, коридори след коридори образуваха постлан с килими лабиринт, подминавах врати, които не помнех досега да съм забелязвал, картини на жадни нимфи и сатири с разкривени прозорливи лица, крещящи вакханки с бедра като колони, преследвани от озъбени джуджета и зли гоблини, сурови средновековни слуги на Пандемониума с мършави тела и загадъчни пронизващи очи… Докато вървях из мрачни галерии с изтънчени картини на разврат в позлатени рамки, тъмнината ме лишаваше от всякаква перспектива. Ускорих крачка, ядосан на глухите си и някак заплашителни стъпки по дебелите килими.

Опитах се да намеря стълбището, но вместо това тръгнах по друг коридор и започнах подред да въртя дръжките на вратите, които все се оказваха заключени, а отвътре се разнасяше шепот, сякаш зад тях дремеше някаква загадка.

— Фани! Марта! — вече съвсем се бях загубил, къщата се простираше на неизмерими разстояния във всички посоки и аз имах чувството, че съм пробягал няколко мили.

— Марта! — тишината затрепери. На сто мили по-нататък се разнесе тиха механична музика. След секунда я разпознах.

— Марта! — гласът ми увисна на високата нота на паниката и аз се затичах слепешком по коридора, като се блъсках с ръце в стените и отчаяно виках името й. Свих зад един ъгъл и се втурнах право към врата, с която коридорът свършваше. Паниката ми се разсея безследно и аз почувствах как пулсът ми се забавя почти до нормалното. Сложих ръка на порцелановата дръжка и вратата се отвори към друг коридор.

Пред мен бяха стълбите — не можех да проумея как съм ги пропуснал първия път, когато минах от тук, — виждах как лунната светлина влиза през малкия прозорец със стъклопис и хвърля отражения по полираното дърво. Светлината беше толкова ярка, че дори различавах цветове: тук по перилата червено, едно-две зелени петна на стъпалата, син триъгълник на стената… а горе на стълбите стоеше гола фигура, нежният контур на хълбока и бедрото й изпъкваше в пурпурно, синьо и индиго, вълнистият водопад на косата й се спускаше като тъмен воал над нощта.

Лунната светлина падна върху едното око от засенченото лице и придаде на ириса опален блясък. Тя стоеше като котка, готова за скок: виждах напрежението в бялата й шия, мускулите, изопнати като на танцьорка, виждах свода на стъпалото й, извит като дъга — напрежение във всеки нерв от тялото й — и се изпълних с възхищение от тази неземна красота. За миг бях толкова погълнат, че дори не изпитах желание. После, когато тръгнах към нея, тя отскочи от мен с тих смях и се затича нагоре по стълбите. Аз я последвах. Почти я докоснах — помня как кичурите на косата й се плъзнаха по пръстите ми и изпълниха цялото ми тяло с горещ трепет. Тя беше по-бърза от мен, измъкваше се от непохватните ми прегръдки, докато тромаво тичах след нея. Щом стигнах най-горното стъпало, ми се стори, че чувам смеха й през вратата — дразнеше ме.