Джоан Харис - Спи, бледа сестро

— Рокля. Да се боря с рокля.

Но бях потресен от начина, по който отекна разтрепераният ми глас. Затворих очи от внезапен пристъп на гадене и се заслушах в биенето на сърцето си, което постепенно затупка в ритъм с пулсирането на левия ми клепач. След време отново отворих очи и като се мъчех да мисля разумно, отидох до камината и се опитах да запаля огън. Марта скоро ще се върне, казах си. Всеки момент ще се появи на вратата… А дори да не го направи, нямам причини да мисля, че тази стая — нищо и никаква стая, за Бога! — би могла да иска нещо от мен, както ми се струваше в стаята на майка ми преди много години… И какво да иска? Жертвоприношение може би? Признание?

Абсурдно! Това дори не беше същата стая.

И все пак в тишината имаше нещо, нещо подобно на злорадство. Засуетих се пред камината, като се борех с желанието да погледна през рамо към вратата. Запалих клечка кибрит и за миг стаята се озари от червена светлина. Примигна и умря. Аз изругах. Отново. Отново. Най-после успях да склоня пламъчето да се разгори, хартията пламна, а след нея и дървото. Огледах се и видях как по стените заподскачаха гигантски сенки, после се обърнах с гръб към огъня и с победоносно чувство долових колебливата топлина на новите пламъци.

— Няма нищо по-хубаво от огъня — промърморих тихо. — Нищо по-хубаво… — думите заседнаха в гърлото ми. — Марта? — за малко да кажа „майко“.

Тя седеше на леглото с крак, подвит под тялото, леко килнала глава на една страна, и ме гледаше с безизразно лице. Беше облякла наметката на майка ми. Не, сигурно бе намерила подаръка ми, беше го отворила и облякла наметката, за да ми достави удоволствие. Може би през цялото време бе чакала да я забележа.

— Марта — аз овладях гласа си и опитах да се усмихна. — Чудно ти стои — преглътнах. — Направо чудно — тя склони кокетно глава и лицето й потъна в сянка. — Подарък за теб — обясних аз.

— Подарък… — прошепна тя.

— Да — добавих по-весело. — Още щом го видях, се сетих за теб — не беше съвсем вярно, разбира се, но си помислих, че ще й доставя удоволствие, ако го кажа. — И изглеждаш много хубава с него.

Тя кимна замислена, сякаш знаеше.

— Дойде време и за твоя подарък — каза.

„Имало едно време…“

Докато шепнеше в тъмното, дъхът й вледеняваше врата ми, пръстите й описваха малки кръгове по голия ми гръб. Усещах коприната и прасковената дантела под влажните си длани заедно с ухание на жасмин, тежко и упойващо, розово по трескавата й кожа, примесено с по-тъмен, по-остър мирис… През измъченото ми съзнание пробягаха въображаеми вълци.

„Имало едно време цар и царица. Те си имали син.“

Затворих очи и потънах в блажената светлина на подземния свят. Гласът й беше като шумолене на пяна в краката ми, докосването й — като студено течение от дълбините.

„Принцът обичал и двамата си родители, но майка му владеела сърцето му — той не се откъсвал от нея. Имал всичко, което пожелаел… с изключение на едно. В замъка имало една стая, в която му било забранено да влиза, стая, която стояла винаги заключена, а ключът бил на сигурно място в джоба на майка му. Годините минавали, а принцът все повече мислел за тайната стая, копнеел да види какво има вътре. Един ден, когато двамата му родители били излезли, той случайно минал покрай тайната врата и я заварил открехната. Тласкан от любопитство, принцът я бутнал и влязъл.“

Въздухът беше потъмнял от мирис на жасмин: Марта, знам.

„Стаята била златна, но принцът вече притежавал всички богатства, за които можел да мечтае. В стаята имало алени, пурпурни и изумрудени тъкани, но принцът имал сърма и кадифе колкото поиска.“

О, Марта, владетелка на сънищата ми, дете на най-съкровения ми мрак… Виждах приказката й — тя беше и моя, — виждах тайната стая и себе си четиринайсетгодишен до вратата с отражения на милиони елмази в черните очи.

„Стаята ухаела на хиляди цветя, но принцът живеел в градина, където не настъпвала зима. Вътре нямало нищо, което да си заслужавало такава потайност.“

Шехеразада разпери дългите си бели пръсти и дланите й заприличаха на алени кръгове на огнената светлина.

„И все пак нещо го задържало в стаята. Измъчвало го силно любопитство и той започнал безцелно да рови в ракли и сандъци, докато най-после видял малка и съвсем проста дървена кутия, която никога досега не бил виждал.“

Сърцето ми заби по-силно, слепоочията ми болезнено се стегнаха.

„Защо ли държат тази грозна стара кутия, казал си учуден принцът, когато всичко друго в двореца е толкова богато и разкошно? Той отворил кутията и надникнал вътре.“