Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Еуфорията ми трая до пристигането на „Кромуел Скуеър“. Там видях клонките джел на вратата и ме обзе някаква апатия, сетивата ми изтръпнаха при мисълта за сцената, която трябваше да разиграя пред Таби, когато неизбежно Ефи не си дойдеше у дома. Ръката ми беше на дръжката, когато вратата рязко се отвори и се показа лицето на Таби, усмихнато и сияещо от въодушевление. Тя хвърли поглед към пакетите в ръцете ми и нададе радостен възглас.

— О, господине — каза, — как ще се зарадва госпожа Честър! Къщата също стана чудна, а сладкишът изстива във фурната. О, боже мой!

Аз кимнах малко вдървено.

— Много работа си свъртяла. Би ли отнесла тези пакети в гостната? — подадох й покупките. — А после може би ще пийна чаша бренди.

— Разбира се, господине.

Тя се засуети с подаръците, развълнувана като дете, и аз кисело се усмихнах.

Докато пиех брендито си в библиотеката, донесоха и коледното дърво. Видях как носачът и Таби го сложиха в гостната, а после тя започна да го украсява със стъклени топки и гирлянди и да лепи с восък малки бели свещички по върховете на клоните. Гледката беше странно приятна. Аз седях пред камината с притворени очи, свежият носталгичен мирис на борови иглички изпълваше ноздрите ми и изведнъж се почувствах приятно объркан, сякаш друг, по-млад Хенри Честър очакваше Коледа и вълшебна изненада…

Започна да се стъмнява: Таби запали свещи над камината и сложи още дърва в огъня, стаята се изпълни с домашна топлота, с блясък, които въпреки иронията на обстоятелствата ми подействаха много силно: действителността на миналата нощ ми се стори далечна като спомените от детството и когато се обърнах към Таби, почти бях убеден в собствената си измислица.

— Таби, колко е часът?

— Малко след четири, господине — отвърна тя, като сложи последната свещичка на дървото. — Може би ще искате чаша чай и парче пай с месо?

— Да, много добре ще ми дойде — одобрително казах аз. — Всъщност можеш да донесеш цял чайник: госпожа Честър каза, че ще си дойде най-късно в четири.

— Ще й донеса и парче от празничния сладкиш — добродушно предложи Таби. — Сигурно ще е премръзнала.

Е, чайникът, паят и сладкишът стояха на масата близо час, преди да започна да се преструвам на неспокоен. Беше по-просто, отколкото очаквах. Всъщност с наближаването на нощта досегашното ми безразличие започна да се разсейва и аз станах неспокоен, без да знам защо. Допи ми се и си сипах бренди, но от брендито ми стана горещо и главата ми се замая. Погледът ми току се спираше на пакета с копринената наметка, сложен под коледното дърво. Не ме свърташе.

Накрая позвъних на Таби.

— Няма ли вести от госпожа Честър? — попитах аз. — Каза, че ще се върне към четири, а сега минава пет.

— Няма, господине — кротко отвърна Таби. — Но аз не бих се тревожила. Сигурно е спряла да поприказва с някого. Едва ли ще се забави.

— Надявам се да не се е случило нещо — казах.

— О, не, господине — отговори тя и поклати глава. — Убедена съм, че пътува насам.

Изчаках, докато коледните свещи над камината изгоряха. Свещичките на дървото отдавна бяха угаснали и Таби вече ги беше заменила с нови, за да може Ефи да ги види, като се върне. Аз пих кафе, за да се съвзема, опитах се да чета, но не можах да се съсредоточа върху танцуващите редове. Накрая извадих скицника и започнах да рисувам, като насочвах мислите си към линиите и повърхността на хартията, към молива, но главата ми беше като кошер смълчани пчели. Когато часовникът на камината удари седем, аз вдигнах глава и посегнах към шнура на звънеца. Движението ми замря до средата, ръката ми увисна във въздуха като ръка на марионетка: забелязах нещо край елхата. Ето. Пердето се помръдна — съвсем леко, сякаш подръпнато от невидими пръсти. Напрегнах слуха си и долових нещо подобно на ехтене, като струна, докосната от вятър. Стана течение и ярката хартия на подаръците под елхата изшумоля. Стъклена топка се завъртя от само себе си и по близката стена пробягаха арпеджи от светлина. После — тишина.

Абсурдно, казах си с укротен гняв. Беше течение, неуплътнена рамка на прозореца, отворена врата някъде в къщата. Абсурдно бе да си въобразявам, че Ефи стои отвън на прозореца, Ефи с дългата си светла коса, развяна около бялото гладно лице… Ефи, дошла да вземе подаръка си… и може би да остави подарък.

— Абсурдно! — произнесох аз и гласът ми отекна утешително плътен на фона на нощта. Абсурдно.

И все пак въпреки абсурда осъзнах, че трябва да отида до прозореца, да отметна тежкия брокат, да надзърна през дебелото стъкло навън. Осветена от лампите, улицата беше пуста, бяла: нито една следа не смущаваше повърхността на искрящия сняг.