Джоан Харис - Спи, бледа сестро

— Да поспя… — гласът й прозвуча едва чуто, дъхът й — недоловим шепот в ухото на нощта. — Няма да спя повече. Спах достатъчно.

Когато се събудих четири часа по-късно, тя си беше отишла и аз почти бях готов да повярвам, че съм сънувал всичко това, но сякаш за да докаже, че не е било сън, Ефи ми беше оставила визитната си картичка на нощното шкафче до леглото: сребърна брошка във формата на котка с извит гръб.

Рано сутринта навръх Коледа Таби се прибра от гостуването при роднините си: аз се събудих от шумната й суетня под стълбището и побързах да се облека. Срещнахме се на стълбите, тя носеше шоколад и бисквити за Ефи.

— Добро утро, Таби — казах аз, усмихнах се и поех подноса. — За госпожа Честър е, нали? Аз ще й го занеса.

— О, не се тревожете, господине… — започна тя, но аз учтиво я прекъснах:

— Бих казал, че днес те чака много работа, Таби. Виж дали имаме поща тази сутрин, после ела във всекидневната да ти кажа какво сме измислили с госпожа Честър за празника.

— Добре, господине.

Изтичах нагоре с подноса, излях шоколада през прозореца и изядох две бисквити. После разхвърлях леглото на Ефи, намачках нощницата й и я пуснах на пода, дръпнах пердетата. Оставих чашата на нощната масичка — това беше обичайният безпорядък, в който Ефи живееше — и доволен от своята изобретателност, слязох долу да поговоря с Таби. Тази сутрин се чувствах много по-овладян, забелязах, че мога спокойно да гледам стаята на Ефи, нещата й, да докосвам нощницата и чашата, от която бе изпила шоколада с лауданум, без да се измъчвам. Сякаш среднощната ми среща с Марта бе ме изпълнила с нова, неукротима енергия. Светлината на деня беше пропъдила завинаги нощните демони и когато влязох във всекидневната, аз се погрижих да придам на гласа си весела нотка:

— Таби — казах с ведро настроение, — днес госпожа Честър реши да изненада майка си с празнично посещение. Докато е навън, ти и аз ще се погрижим да изненадаме нея.

— Как, господине? — учтиво попита Таби.

— Ще отидеш да купиш джел и имел, за да украсиш къщата, после ще ни приготвиш най-пищна коледна вечеря. Искам да има всичко: яйца от пъдпъдък, гъска, гъби… и, разбира се, хубав шоколадов сладкиш — знаеш, че госпожа Честър обича шоколад. Ако можем да направим нещо, за да я върнем към нормалното й весело състояние, ще го сторим, нали, Таби?

Очите й светнаха.

— О, да, господине — отвърна тя доволна. — Толкова се тревожа за бедната млада господарка! Тя е много слаба, господине, има нужда от храна. От добра питателна храна — нищо повече, каквото и да говорят лекарите…

— Точно така — прекъснах я аз. — Само че, Таби, нито дума. Нека го запазим в тайна, за да изненадаме госпожа Честър. Ако веднага излезеш, ще се върнеш тъкмо навреме, за да украсиш коледното дърво.

— О, господине! — грейна Таби. — Младата господарка така ще се зарадва!

— Искрено се надявам.

Щом Таби излезе от къщата с бодра крачка, аз си позволих лукса да се усмихна: най-лошото бе отминало. След като бях успял да я заблудя, че всичко е наред, с грижите ми беше свършено. Почти изпитвах въодушевление от празничното пазаруване!

Към единайсет часа наех файтон до „Оксфорд Стрийт“ и близо час обикалях по магазините. Купих си кестени от ирландски уличен търговец и започнах да ги ям с наслада, каквато не бях изпитвал от нито едно ястие, откакто бях срещнал Марта, като пусках горещите обелки в канала и ги гледах как се отдалечават по сивата река от разтопен сняг. От един дюкян купих златна лента, от друг — розови ръкавици от шевро, от трети — портокали. Почти забравих, че играя роля, и се улових, че грижливо обмислям какво би се харесало най-много на Ефи: дали тази красива морскосиня брошка, този гребен от костенурка, това боне, този шал?

Влязох в една галантерия и се озовах пред витрина с нощно бельо. Безцелно заразглеждах нощниците, шапчиците, фустите. Изведнъж се вцепених. На витрината пред мен стоеше наметката на майка ми — копринена, с цвят на праскова, точно каквато я помнех, само че нова: дантелата стоеше на тънката коприна като морска пяна. Обзе ме непоносимо, жестоко желание: трябваше да я имам. Невъможно беше да отмина и да я оставя там — славен трофей от победата ми над вината. Купих я, замаян от въодушевление.

Не след дълго се озовах с цяла дузина дребни пакети в ръце, сред тях и скъпоценната придобивка: в ентусиазма си бях купил повече подаръци от всеки друг път. Имаше и малък пакет за Марта: красива рубинена висулка, която сияеше и трепкаше като сърце. Последната ми покупка беше огромно коледно дърво, което уредих да доставят на „Кромуел Скуеър“, и с опасно чувство на задоволство поех обратно към дома.