Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Беше само мисъл. Човек може да мисли, нали? И все пак… кълна се, че никога не би ми хрумнало, ако дълбоко в себе си не предполагах, че може вече да е мъртва. Не мислете, че не ми е било мъчно за горката малка Ефи: знаете, че бях силно привързан към нея. Но не можете да не признаете, че смъртта й би донесла облекчение на всички ни. Сякаш донякъде беше предначертана. А и толкова поетична, не смятате ли? Като Жулиета в гроба.

Докато вървях с бавна крачка към „Кромуел Скуеър“, наоколо се стелеше тишина — безбрежна като смъртта. Безмилостните очи на Ефи ме бяха изпразнили от всички мисли и аз крачех разсеяно по натрупалия бял сняг.

Упорито се мъчех да предизвикам у себе си страдание: жестоко си повтарях, че съм убил Ефи, представях си я как лежи жива в гробницата, как се събужда, как вика, плаче, протрива пръстите си до кокал, опитвайки се да излезе… Но и най-зловещите ми представи не събуждаха в мен дори лек трепет, дори слабо угризение. Нищо. Докато вървях към къщи, започнах да долавям нещо като ехо в главата си, което постепенно се превърна в прост весел химн от една нота: той вибрираше в тъпанчетата ми в ритъм с биенето на сърцето: Марта, моята черна меса, моят реквием, моят зловещ танц. Чувствах как ме вика в нощта, как ме желае, желае душата ми с недоловим, но близък, интимен глас.

Прибрах се у дома и тя вече беше там: плътно загърната в черната си пелерина, така че се виждаше само бледият овал на лицето й. Безмълвно ми направи знак да се приближа. Без дори да спра, за да запаля лампите, аз протегнах ръце към нея. Защо бе дошла, как беше влязла в къщата — това бяха въпроси, които дори не ми минаха през главата; стигаше ми само да я прегърна — колко лека беше, почти безплътна под тежките вълнени гънки на пелерината, — да заровя лице в косата й и да вдъхна упойващото ухание на нощта по кожата й, нещо като жасмин, люляк и шоколад…

Устните ми горяха прилепени към нейните, но тялото й беше мъртвешки студено: докато ме събличаше, пръстите й описваха спирали от леден огън по кожата ми. Тя зашепна в ухото ми и шепотът й прозвуча като шумолене на кипариси в гробището Хайгейт. Пелерината се свлече от раменете й и аз забелязах, че отдолу е гола, призрачна на зеленикавата светлина, лъскавата й кожа отразяваше сиянието на снега… но това я правеше толкова хубава!

— О, Марта, какво направих за теб… какво съм готов да направя за теб…

Когато всичко свърши, помня как събрах дрехите си и тръгнах по коридора към своята стая. Тя ме последва, гола, с безшумни стъпки по дебелия килим. Хвърлих дрехите си на пода и се пъхнах в леглото между чаршафите: Марта направи същото и ние си легнахме като уморени деца. След време аз потънах в сън.

Когато се събудих в осем на следващата сутрин, тя си беше отишла.

Добре, добре. Изпих повече от две чаши. Е, в „Бегърс Клъб“ беше топло, срещнах няколко приятели, които играеха на карти, и те ме почерпиха. После и аз ги почерпих, а след това си поръчахме нещо за хапване и след студа, дългото ходене и питиетата… е, заседях се повечко. Може би не точно, но трябва да разберете, че през цялото време мислих и стигнах до труден извод.

Не ме гледайте така. Не мислете, че ми е било лесно да се реша. Всъщност, отчасти за да забравя тежкото си задължение, започнах първо с бренди, а после едното доведе до друго и накрая почти успях да я забравя. Спомням си, че погледнах часовника си към пет сутринта и се стреснах, но тогава, разбира се, беше вече късно. Решението бе извън моите ръце.

Бях прекалено омаян, за да се прибирам в такова време, затова дадох на старата харпия, която държеше кръчмата, последните си пари, тя ми даде стая и аз се хвърлих на леглото по риза с намерението да поспя, докато стане светло, и после да се прибера у дома, но не бяха минали и пет минути — аз вече сладко похърквах, — когато нещо ме стресна. Отново го чух — леко, едва доловимо драскане по вратата, като с нокти, които едва докосват неравната повърхност. Реших, че може би друг клиент се е напил до припадък и е пожелал да споделя стаята си с него, след като е видял, че всички други са пълни. Е, нямах никакво намерение да го пускам.

— Стаята е заета — извиках изпод завивките.

Мълчание. Може би ми се беше причуло. Почти веднага започнах да се унасям отново. Изведнъж отново се стреснах от звук като от въртяща се дръжка на врата. Започнах да се дразня. По дяволите, нямаше ли този тип да ме остави на мира. Така или иначе, казах си, вратата е заключена. Щом се увереше, че говоря сериозно, щеше да ме остави на мира.