Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Хенри поклати глава.

— Усетих как помръдна. Събужда се. Знам, че се събужда. Ти я вземи. Дай ми фенера — той с мъка изговаряше думите и аз осъзнах, че е близко до припадък.

Подадох му фенера, вдигнах Ефи от снега и нахлупих бонето на разпиляната й коса. Зад гърба ми Хенри бръкна в джоба си, извади шишето с хлорал и го поднесе към устата си. После с треперещи пръсти запали фенера, огледа се за последно и влезе с мен през вратите на гробището.

Зад стените на гробището, на завет от безкрайния режещ вой на вятъра тишината беше огромна, оглушителна. Небето над мен бе изпълнено с летящи частици като парчета от пъзел, нямаше луна, нямаше звезди, само тъмни снежинки, които кръжаха като мушици около фенера. А земята под краката ми сияеше като луна, сякаш по някакъв начин земята и небето бяха разменили местата си в тази чудовищна нощ.

Гледах в гърба на Харпър и вървях след него. Въпреки дълбокия сняг крачките му бяха големи и равномерни, той носеше Ефи на ръце и косата й се спускаше като мъгла върху дланите и китките му. За пръв път в живота си бях обладан от внезапна завист към този човек, който сякаш не изпитваше нито страх, нито угризения, нито вина. Защото и той беше виновен не по-малко от мен, но някак бе приел вината си, беше се примирил с нея… Как исках да бъда Моузес Харпър! Но когато хлоралът започна да действа, аз открих, че отново съм в състояние да приема огромното значение на това, което вършехме. Погълнат от собственото си мълчание, осъзнах, че съм изправен пред Загадка, пред завръщане по вълните и теченията, по които вече бях пътувал някога, по водите на детството си и греха си, към онази стая със синьо-бяла дръжка на вратата, извор на цялата ми омраза и злочестина… майка ми.

Отдавна бях престанал да чувствам студа. Усещах леко пощипване по пръстите на ръцете и краката, но освен тях като че ли нямах тяло — носех се на няколко сантиметра над снега, като леко докосвах с отпуснатите си крака тънката снежна повърхност. Осъзнах, че свети Павел е бил прав: първородният грях се предава на душата от тялото. Ето че сега бях извън тялото си и се чувствах чист, думата „убийство“ подскачаше пред очите ми, окъпана в ярки светлини: ако я гледаш прекалено дълго, откриваш, че е загубила смисъла си.

Помня, че минахме през Ливанския кръг: светлината от фенера очертаваше покритите със сняг гробове от двете страни на пътеката. После Харпър спря, остави чантата с инструменти на снега и се обърна към мен.

— Закрий фенера с ръка — каза — и остани да пазиш тук на пътеката — той кимна към вратата на гробницата пред нас, внимателно остави Ефи на земята и започна да рови в чантата си. — Никой не посещава тази гробница. Всички роднини са измрели. Това е идеалното място.

Не му отговорих. Цялото ми внимание беше погълнато от малката гробница. Беше нещо като параклис, на изронения камък личеше надпис с готически шрифт: „ИШЪРУД“. Забелязах, че на задната стена има прозорче със стъклопис, което сияеше неочаквано ярко на светлината от фенера. До прозореца имаше старо столче за крака, брокатът на някога изящната тапицерия беше прояден от старост и влага. Моуз с лекота беше отворил вратата и с ръце в ръкавици бършеше снега и листата, които се бяха натрупали по мраморния саркофаг.

— Виждаш ли? — попита той, без да ме поглежда. — Ето тук е капакът.

Над рамото му успях да видя само парче мрамор, малко по-светло от останалите, от което стърчеше желязна халка.

— Тук сигурно са погребани десетки хора — продължи Моуз и започна да дълбае около ръбовете на мраморния къс с помощта на малко длето. — По дяволите! — възкликна ядосан, когато длетото се изплъзна от ръката му. — Печатът е стар и държи много здраво. Ще трябва да очукам камъка.

Изведнъж нощта ме стисна за гърлото като гладен вълк. Предчувствието отново нахлу в премръзналите ми крайници и аз започнах да се потя. Знаех какво ще намерим в саркофата, след като Моуз го отвори. Докато горчивия въздух стягаше дробовете ми, като че ли усетих беглия мирис на жасмин и орлови нокти…

В този миг Ефи помръдна.

Сигурен съм: видях я. Леко се завъртя и ме погледна втренчено с ужасните си синьозелени очи. Казвам ви, видях я.

Харпър беше с гръб към нея. Беше успял да разхлаби мраморния къс и сега се мъчеше да го извади от дупката, дъхът му изригваше като на дракон и бледата пара обгръщаше лицето му. Той ме чу да викам, обърна се и огледа пътеката за някой случаен свидетел.

— Тя се събуди! Помръдна!