Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Хенри потръпна.

— Ясно съзнавам какво си мислиш за мен — каза малко сковано. — Положението… е крайно отчайващо — той конвулсивно преглътна. — Както впрочем… и много отблъскващо за мен.

— Разбира се — доброжелателно отвърнах аз.

Хенри ме погледна рязко и нервно като птица.

— Аз… — той се поколеба; несъмнено осъзнаваше, както и аз, целия фарс на положението. Тези благовъзпитани салонни маниери!

— Разбирам, повярвай ми — казах, като знаех, че ако не говоря, той може да остане до края на вечерта застинал с чаша в ръка и безсмислена усмивка на лицето. — Забелязах, че с госпожа Честър имате… проблеми.

— Да — Хенри енергично кимна. — Тя е болна, бедната, много болна. Доктор Ръсел, автор на няколко книги за психични разстройства, я прегледа. Тя е направо луда. Неизлечимо. Щеше да ми се наложи да изпратя горката Ефи в лудница, помисли си само за скандала!

— Всеки намек за скандал на този етап би съсипал кариерата ти — с готовност се съгласих аз, — особено сега, когато „Шехеразада“ се радва на такъв топъл прием от критиката. Чувам, че Ръскин се готви да пише статия за нея.

— Наистина ли? — но вниманието му се отклони само за миг. — Така че, както разбираш — продължи той, — най-безболезнената мярка… най-бързата и… — тикът отново се засили и аз видях как Хенри извади шишенцето си с хлорал и изтръска десетина кристалчета в дланта си с небрежен, заучен жест. Той забеляза погледа ми и ги погълна почти крадешком с глътка бренди. — Хлорал — каза тихо, сякаш се извиняваше. — Приятелят ми доктор Ръсел ми го препоръча. За нервите, нали разбираш. Няма вкус… няма мирис — той се поколеба. — Тя не е… страдала — добави мъчително. — Беше толкова… лесно. Тя просто заспа — последва дълг пауза, след която Хенри повтори думите, учуден и сякаш хипнотизирай от звученето им. — Тя заспа. В коледната нощ. Знаеш ли това стихотворение? Веднъж рисувах картина по него… — той се отнесе за секунди с празен поглед, отворена уста, почти неподвижен, с изключение на безмилостното подръпване на мускула под окото му.

— Няма по-подходящо време — ведро казах аз и погледнах часовника си. — Сега е нощта на Коледа, никой няма да се чуди защо сме излезли толкова късно. Ако ни видят да носим тяло, ще си помислят, че някой приятел се е напил, а и е достатъчно студено, за да сме плътно загърнати в шалове и пелерини, без да привличаме вниманието. А най-хубавото е, че цяла нощ ще вали и снегът ще скрие следите ни на гробището. Няма по-подходящо време, Хенри.

Мълчание. Видях го да кима, приел истината в думите ми.

— Така — казах аз делово. — Къде е Ефи?

Той трепна, сякаш някой беше дръпнал невидимите му конци.

— В… стаята си — останах поразен от това, че на лицето му беше изписано повече неудобство, отколкото вина. — Спи. Аз… Сложих го в шоколада й.

— Добре — постарах се да запазя неутрален тон. — А какво ще кажеш на слугите сутринта, когато разберат, че я няма?

Хенри се усмихна с присвити устни.

— Ще кажа на Таби, че Ефи е отишла да навести майка си за Коледа. Ще кажа също, че искам да я изненадам, затова трябва да украсим къщата за празника. Ще поръчаме всичко: джел, имел, гирлянди, най-голямото дърво, което Таби успее да намери… Ще я затрупам с работа. Колкото до мен, аз ще отида в центъра и ще купя коледен подарък за Ефи, сякаш нищо не се е случило — усмивката му беше почти ведра. — Ще й купя нещо хубаво. Ще го сложа под дървото и ще помоля Таби да сготви нещо специално за нас — нещо, което Ефи наистина обича… — той млъкна и се намръщи, сякаш внезапен спомен бе прекъснал потока му от мисли. — Шоколад. Тя обича шоколад… — Хенри отново замълча, невидимите конци задърпаха клепача му и след малко той с усилие продължи: — Шоколадов сладкиш или нещо такова. После ще чакам. След известно време ще започна да се изнервям и ще изпратя някого до къщата на майка й, за да провери защо Ефи се бави. Човекът ще се върне и ще каже, че тя изобщо не е ходила там. После аз ще повикам полицията и ще обявя жена си за изчезнала.

Когато срещнах непоколебимия му победоносен поглед, за миг изпитах нещо близко до възхищение. Запитах се дали аз щях да бъда толкова спокоен при подобни обстоятелства. Не че не съм проливал кръв един-два пъти през живота си, но никога не съм отравял хладнокръвно жена — което не означава, че не съм искал! Докато гледах Хенри Честър с бялото му лице и застиналия безмилостен поглед в очите, ми хрумна, че може да съм го подценил. За пръв път той изглеждаше истински жив, човек, който държи съдбата си в свои ръце. Човек, който гледа вината си право в очите и с тънка горчива усмивка казва: „Така. Да вървим. Аз съм онзи, който съм.“