Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Представете си как снежинка бавно пада в дълбок кладенец. Представете си как люспа сажди се спуска от мътното лондонско небе. Представете си го за миг.

Аз се носех през пластове мрак, танцувах сред страховити пейзажи. Виждах рицар с развети знамена, който маха на дама в медна кула, виждах стадо бели коне, виждах птица лира с опашка като комета… Моята тъмна сестра ме водеше за ръка и заедно следвахме приливите и отливите по бреговете на непознати морета, тя ми разказваше приказката за момичето, което спало сто години, докато всичко и всички около нея остарявали и умирали. Но момичето имало любим, който не пожелал да го забрави; той бдял над застиналия й сън и чакал ли, чакал, толкова я обичал. Всеки ден седял до нея, говорел й и й разкривал любовта си. Всеки ден разресвал косите й, забърсвал праха и паяжините от лицето й и чакал. С времето той станал стар и немощен, слугите му, като го помислили за луд, го изоставили и се разотишли. Но влюбеният продължавал да чака. Един ден, както седял и се радвал на последните лъчи на есенното слънце, полусляп и изнемощял от старост и несгоди, му се сторило, че я видял да помръдва, да отваря очи и да се пробужда. В този миг издъхнал от радост, прегърнал красивата си любима, шепнейки името й с умиращи устни.

Да, докато спях, тя ми разказваше приказки: аз усещах как ръката й гали косата ми и гласът й тихо напява:

Поглеждах надолу към тялото, проснато на леглото: горкото малко бледо момиче… ще го чака ли някой?

Моуз ще ме чака. Знаех, че ще ме чака: беше ми обещал да ме събуди. Знаех, че ще ме събуди. Когато Фани ми каза за плана, отначало аз отказах. Уплаших се, не исках да лежа в тъмното, докато запечатват саркофага над главата ми, бях сигурна, че дори упоена от лауданум ще полудея… но Фани ме увери, че след не повече от десет минути той ще дойде и аз ще се събудя. А после с Моуз ще бъдем заедно и нищо няма да ни раздели. Знаех го. Той ми беше обещал.

Хенри беше изпратил Таби да навести роднините си и сърцето ми страдаше по нея. Копнеех милата Таби да е до мен в тези студени, мрачни часове, да слушам любящото й мъмрене, да вдишвам добрите й ухания на тесто, кола и сапун, да подпъхва одеялата, докато лежа в леглото…

Утре, казвах си, Таби ще помисли, че съм умряла. Леля Мей също, изведнъж ще се състари зад тезгяха на малкото дюкянче на „Кранборн Али“. Майка ми ще трябва да се откаже от фриволните си бонета и разходките с господин Зелини, ще носи черно, което не й отива, ще скърби за дъщеря си, която никога не е разбирала. Ще се осмеля ли да им се обадя, когато вече бъда далеч от Хенри? Не мисля, че някога ще имам смелост. Аз ще бъда мъртва за тях, мъртва завинаги. Не бих рискувала Хенри да разбере, че не е така.

Нощта застудя: прозорецът ми се скова от скреж, снегът с писък влизаше през комина и съскаше по горещите плочи па камината. Вятърът виеше опечален и часовете се изнизваха. Тиси седеше на коляното ми и мъркаше, присвила очи в златни полумесеци на светлината от пламъците… Запитах се дали Хенри ще се грижи за котката ми, след като си отида.

Изведнъж подскочих от скърцане на стъпки по дъските пред вратата. Сърцето ми затупка бясно. Беше Хенри — може би не с отрова, а с нещо по-сигурно, с което да укроти тревожното ми сърце: нож, брадва, въже, сръчно вързано на възел. Вратата се отвори. На светлината от газената лампа лицето му изглеждаше зелено като детска рисунка на вещица, клепачите му хвърляха дълги пърхащи сенки. Благодарение на дисциплината, на която се бях научила през годините, в които позирах на Хенри, аз придадох на лицето си изражение на сънено спокойствие и се прозинах.

— Таби, ти ли си? — промърморих.

Гласът му прозвуча меко, почти нежно:

— Аз съм. Хенри. Донесох ти нещо — ръката му се плъзна по тила ми и ме опари с трескавата си жар. — Шоколад. За малкото ми момиче. Не исках да останеш пренебрегната само защото Таби я няма.

— Шоколад… Благодаря ти — аз се усмихнах унесено. — Ще ми помогне да заспя, нали?

— Да, ще ти помогне да заспиш. Приятни сънища, Ефи… — той ме целуна по главата и усетих дъха му, горещ и влажен, по косата си. Почуствах допира на усмивката му.

— Лека нощ, господин Честър.

— Лека нощ, Ефи.

Когато излезе, аз излях шоколада, легнах в леглото и накарах голото си ефирно тяло да се надигне. Сега можех да го правя без всякакво усилие. Тръгнах да обикалям от стая в стая, прелетях из цялата къща и излязох навън на снега. Почувствах как снежинките преминават през тялото ми, но не изпитах студ, само изгарящо въодушевление от полета на душата. Зачаках: в това състояние губех реална представа за времето и можех да се нося с часове, люляна в прегръдките на бурята. Най-после ги видях да излизат от къщата. Сърцето ми подскочи, когато разпознах Моуз, нахлупил старата си шапка на очите и вдигнал яката на палтото си, за да се предпази от студа. Хенри вървеше до него и от височината на полета си аз го виждах съвсем ясно.