Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Хенри щеше да реши, че Ефи е умряла — или от свръхдозата лауданум, или от студа в гроба (вече цял ден валеше сняг), — Фани щеше да бъде доволна и аз щях да получа някакви пари. Ефи, казвате? Е, никога не съм й обещавал чудеса, а и тя имаше добра приятелка в лицето на Фани — Фани щеше да се погрижи за нея. Можех дори да минавам от време на време да я виждам, стига да не говори за Марта. Тази последната беше кучка, за която не исках да чувам и дума повече.

Пристигнах на „Кромуел Скуеър“ към дванайсет и половина през нощта. Снегът беше натрупал и правеше невъзможно пътуването с файтон, затова ми се наложи да вървя пеша от „Хайгейт Хай Стрийт“ до къщата със сняг в ботушите, в косата и във врата ми. Очертаваше се прекрасна Коледна нощ.

Десетина снежни човека наблюдаваха „Хай Стрийт“ като призрачни стражи — единият дори беше с полицейска каска, нахлупена на плешивата му глава — и въпреки късния час тук-там от осветените прозорци долитаха смях и песни. По вратите висяха цветни фенери и пъстри гирлянди, на прозорците грееха свещи, когато минах покрай една отворена врата, оттам ме лъхна силна миризма на канела, карамфил и борови иглички, снегът лъсна на светлината, когато няколко закъснели и подпийнали гости напуснаха веселбата и се понесоха безцелно в нощта. Усмихнах се. В такава нощ — особено тази нощ, — каквото и да направехме, щеше да мине незабелязано.

Блъсках по вратата около пет минути, преди Хенри да ми отвори. Когато най-после се появи — аз нямах търпение да видя изражението му, след като разбереше кой е „приятелят“ на Марта, — помислих, че ще ми затръшне вратата под носа, после му просветна и той мълчаливо ми направи знак да вляза. Изтърсих снега от ботушите и палтото си и влязох. Къщата изглеждаше занемарена, почти запусната: нямаше гирлянди, украса, нито едно клонче. На „Кромуел Скуеър“ 10 не чакаха Коледа. Хенри изглеждаше ужасно: с безупречния си черен костюм и колосана риза, с лицето си, което бе избръснал така гладко, че за малко да свали горния слой кожа, той приличаше на труп, току-що излязъл от погребално бюро. Очите му бяха огромни и празни, бялото му лице — изпито, а едно мускулче под лявото му око играеше и потрепваше — единственото живо нещо на мъртвешкото лице.

— Ти ли си приятелят на Марта? — първите му думи прозвучаха тромаво и дрезгаво. — Защо не ми е казала? Да не е мислила, че няма да посмея… Да не е…

В разширените му зеници блеснаха искрици на гняв и разбиране, той ме сграбчи за реверите и яростно ме разтърси. Видях порите на кожата му, уголемени през капките пот на горната му устна.

— Проклет да си! — изсъска Хенри. — Винаги съм знаел, че не може да ти се вярва. Ти си бил, нали? Ти си казал на Ефи за „Крук Стрийт“. Заради теб се случва всичко това, нали? — прогърмя гласът му и тикът под лявото око се засили, като разтегли чертите му в грозна гримаса на гаргойл.

Освободих се от хватката му.

— Драги мой, нямам и най-малката представа за какво говорите — спокойно отвърнах аз. — Дойдох, защото Марта ме помоли. Тя ми има доверие. Ако вие не ми вярвате, оправяйте се сам.

Хенри ме изгледа злобно, като дишаше тежко.

— Проклет да си — каза той. — Защо трябваше да си ти? Ако споменеш на някого и дума за това…

— О, много е вероятно, нали? — саркастично отбелязах аз. — И моят залог е голям, да знаеш. Ще се погрижа всичко да мине както трябва — впрочем двамата можем взаимно да си осигурим алиби. Какво странно има в това преуспяващ художник да прекарва вечерта със своя благодетел? Така и двамата сме вън от опасност — прокарах пръсти през влажната си коса и си придадох обидено изражение. — Хенри — добавих, — мислех, че сме приятели!

Злобният поглед в очите му угасна и Хенри бавно кимна.

— Просто съм малко… превъзбуден — избоботи той. — Разбира се, никога нямаше да се сетя, че си ти. Приятел на Марта… — Хенри непохватно стисна ръката ми. — Просто ме изненада, това е всичко — добави той, възвърнал самообладанието си. — Ела в гостната.

Аз предпазливо го последвах, като продължавах да гледам намусено.

— Бренди? — попита Хенри, докато си наливаше пълна чаша.

— Ще ме стопли — весело отвърнах аз и побутнах своята чаша към него.

Известно време пихме в мълчание.

— Е — казах накрая, — къде са слугите?

— Изпратих Таби на гости при сестра й в Клапхам. Коледно посещение, нали разбираш. Прислужницата на Ефи отдавна е в леглото, има зъбобол.

— Какъв късмет — отбелязах аз. — Човек ще рече, че е дело на провидението.