Джоан Харис - Спи, бледа сестро

— Фани, ти си неотразима! — казах. — За малко да си помисля, че говориш сериозно.

— Но аз говоря сериозно — невъзмутимо отвърна тя. — Съвсем сериозно — погледна ме със загадъчните си ахатени очи и едва забележимо се усмихна. — Разчитам на теб, драги ми Моуз. Наистина.

Аз въздъхнах с раздразнение.

— Искаш да кажеш, че Ефи е убедила Хенри да се съгласи на собственото й убийство? — смехът ми беше болният нервен смях на истеричен човек. Изкашлях се, за да прочистя гърлото си, сипах си още една чаша бренди и веднага гаврътнах половината.

Между нас се възцари мълчание.

— Не ми ли вярваш? — най-после попита Фани.

— Аз… Не вярвам, че Ефи…

— Само че не беше Ефи.

По дяволите! Гласът й беше гладък като сметана и веднага разбрах какво ще каже.

— По дяволите, Фани, няма Марта! — чух как гласът ми се извиси далеч над нормалния си регистър и аз положих усилие, за да го овладея. — Няма Марта. Има само Ефи, която е три четвърти луда… и какво очаква да спечели от това? Какво иска?

Фани се усмихна снизходително.

— Би трябвало да знаеш — тя изчака, докато осмисля думите й. — И тя, и аз разчитаме на теб — усмивката й стана зловеща.

— И Марта, разбира се.

Не можех да се прибера на „Кромуел Скуеър“. Мисълта да вляза в къщата, където спи тя, да мина покрай вратата й, може би дори да се сблъскам с нея в коридора или да усетя безумния й обвиняващ поглед върху тила си, да я гледам как пие шоколада си на закуска, как разгъва бродерията си във всекидневната… и през цялото това време да знам, че в полунощ ще лежи мъртва в безименен гроб в Хайгейт, може би дори същият, приютил неспокойния полусън на детето на уличницата… не можех да го понеса.

Затова тръгнах в тъмното към ателието си и когато стигнах, се опитах да поспя. Но вятърът пищеше отвън с гласа на Ефи, блъскаше по прозорците. Двайсет зрънца хлорал — само толкова се осмелих да взема. Но дори те не ми донесоха утеха, само летаргично състояние на духа, което бързо се смени с трескаво безпокойство. В един от шкафовете държах бутилка бренди: опитах се да пийна, но установих, че гърлото ми се е свило колкото иглено ухо. Задавих се и изплюх парещата течност в широка дъга около себе си. Изведнъж забелязах движение в далечния ъгъл на стаята, стори ми се, че сред гъстите сенки се повдигна край на драперия… че се мярна очертана женска ръка…

— Кой е там?

Нямаше отговор, само вятър.

— Попитах, кой е там?

Пристъпих напред и я видях да стои в ъгъла, лицето й — бледо петно, ръцете — протегнати към мен. За миг изпаднах в пълен делириум, от устата ми изригна нечленоразделен поток от звуци… После разперените ми ръце се удариха в рамката и ноздрите ми се изпълниха с мирис на боя и лак.

— А… — помъчих се да овладея гласа си, да върна обичайното му звучене. Устата ми лепнеше, уловената пеперуда под левия ми клепач пърхаше отчаяно.

— Ш-ш… Шехеразада.

Така беше по-добре. Повторих името и почувствах как устата ми отново оформя трудните срички. Насилих се да докосна картината и се разсмях — неестествено и дрезгаво, но поне беше смях. Няма нищо, нищо страшно, повтарях си с ожесточение. Няма танцуваща Коломбина с празни очни орбити и хищни зъби, няма дете призрак с протегнати ръце и изцапани с шоколад пръсти, няма Приси Махони с петно от кръв на роклята, няма я майка ми, която ме гледа от смъртното си легло с изнурено красиво лице…

Стига! С неимоверно усилие обърнах гръб на картината (абсурдно беше да чувствам как очите на Марта се забиват като гвоздеи между лопатките ми и безмилостно разсичат меката бяла връв на гръбначния ми мозък) и тръгнах към огъня. Погледнах часовника си. Два и половина. Намерих книга, оставена със заглавието надолу на един стол, и небрежно я взех с надеждата да убия времето. С отвращение забелязах, че е сборник стихотворения, отгърнах напосоки и зачетох:

Нечия детска ръка беше подчертала с червен молив отделни моменти от стихотворението и аз разтреперан осъзнах на кого принадлежи тази книга: на заглавната страница имаше надпис със закръглен четлив почерк — „ЕУФИМИЯ МАДЛИН ШЕЛБЕК“, — който ме накара да я захвърля в най-далечния край на стаята. Проклета да е! Никога ли нямаше да ме остави на мира?

Гласът на вятъра изви неземен писък в комините и гредите, сградата призрачно зашумоля, заскърца, населена от невидими същества. Бях затворен в кутията на Пандора — сянка, която чака да излезе на свобода. Как можех да се страхувам от тъмното? Аз бях тъмното — есенцията на нощните чудовища. Нелепо беше да мисля, че едно чудовище би могло да се страхува, жалка гледка бе да си го представям как трепери на угасващата светлина от огъня в самата нощ на освобождаването си. Започвах почти да се забавлявам от тези мисли, когато вратата на ателието с трясък се отвори и аз отново се смразих от ужас.