Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Отчаяно изрекох омразните думи — страхливо признание на вече поетата вина.

— Никой няма да разбере.

Тишината отекна оглушително между нас.

Скрепихме сделката, тъй както се скрепяват всички дяволски сделки. Представете си, ако можете, как е изглеждало всичко в Божиите очи: Честър се гърчи в мъките на плътта, а в ушите му шепне сладък демоничен глас — как ли се е смял Бог! Аз продадох душата си за една жена — как ли този безсмъртен шампион на абсурда се е превивал от смях, докато гласовете ни са долитали като мухи до небесния Му слух… и колко малко ме беше грижа! Марта беше моята душа.

След като дадох обета си, открих, че тя е ужасяващо практична. Марта беше тази, която измисли в подробности плана, с който несъмнено вече сте запознати. Като ми шепнеше сладко и ме докосваше с малките си ледени ръце, тя хладно очерта моята роля в него.

Всичко беше много просто. На следващия ден отивам в ателието си както обикновено и се прибирам с падането на нощта. Предупредил съм Таби да даде дневната доза лекарство на господарката си. След вечеря, когато Ефи отива да си легне, аз й донасям чаша шоколад, щедро подправена с лауданум и малко бренди, за да прикрие мириса на лекарството. Ефи заспива дълбоко, толкова дълбоко, че дъхът й спира: безболезнен край. След като се е стъмнило достатъчно, за да не може никой да ме види, аз изнасям тялото навън, където приятел на Марта ме чака с каруца. Откарваме Ефи на гробището и я скриваме в някоя гробница със саркофаг, който отваряме с помощта на инструменти, донесени от приятеля на Марта. След като поставим тялото и запечатаме саркофага, никой не може да ни пипне. Ако се погрижим да изберем семейство, чиито наследници са починали, можем да сме сигурни, че никой няма да намери тялото. Аз съобщавам на полицията, че съпругата ми е душевно болна — Ръсел със сигурност ще го потвърди — и често се държи странно. Остава да изиграя ролята на разтревожен съпруг и със случая е приключено. Ефи изчезва завинаги.

Тревожеше ме само един детайл: предложението за съучастник. Разбирах, че имам нужда от помощник, който да пренесе с мен тялото и да стои на пост на гробището, но Марта не искаше да ми каже кого има предвид, като настояваше да й се доверя. Накрая се ядоса и ме обвини, че си търся извинение, за да се измъкна. Помня как седеше на голото бяло легло с подвити крака като Дева Мария на Росети, гъстата й коса се спускаше безредно по раменете, а стиснатите й юмруци бяха като от кремък.

— Страх те е! — презрително отсече тя. — Само обещаваш, обещаваш… ако мислите бяха грехове, досега отдавна да си изгорял в ада, но щом се стигне до действие, подсмърчаш и въздишаш като момиче! Мислиш ли, че не мога да го направя сама? Мислиш ли?

— Марта… — отвърнах аз с молба.

Гневът й беше великолепен — огън и жупел.

— Ма-арта-а — подигравателно повтори тя. — М-ма-арта-а…

Изведнъж отново станах на дванайсет, бях в училищния двор, заровил лице в ъгъла зад вратата, в устата си усещах вкус на сълзи и омраза (Бе-е-бе, плачи, бе-е-бе, вижте бебето как плаче…). За миг зрението ми се замъгли и сълзите закапаха по бузите ми. Не можех да разбера причината за внезапната й жестокост. Марта се беше ядосала за нещо.

Само това ли можеш? — горчиво изкрещя тя. — Да плачеш? Аз те моля да освободиш себе си и мен, а ти хленчиш като ученик? Аз искам мъж, любовник, а ти не ми даваш нищо! Искам ти кръв, а ти ми даваш вода!

— М… М-м-м… — за малко да кажа „майко“. Кълбото от бодлива тел в устата ми изведнъж стана скъсана струна, Еолова пещера на болката и страха. Почувствах как лявата половина на лицето ми трепери неудържимо, клепачът ми — пеперуда, уловена в измъчената ми плът.

Презрението й беше повече, отколкото можех да понеса. Закрещях с цялата любов и омраза, натрупани в натежалото ми сърце. Какви думи имаше в крясъка ми — ако изобщо бяха думи — не знам.

Но имаше обещание: умилостивена, тя ме целуна.

Аз съм онзи, който съм.

Като го видях да се измъква от стаята на Марта и да се препъва надолу по стълбите, разбрах, че часът ни е ударил. Той беше захвърлил крехкото си самообладание, ледената презрителна маска на своята почтителност и онова, което бе останало, нямаше нито облик, нито претенции — само глупав писък на измъчена плът и безгранично желание. Черният заснежен вятър го отнесе като удавено дете с огромни учудени очи, в които за миг съзрял някогашната невинност… Никога повече не го видях. Поне не по начина, който вие си представяте.