Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Отново извиках и започнах да удрям с ожулени юмруци по вратата.

— Марта! Марта! М-м…

После вратата се отвори и разкри мрак. Инерцията ме тласна навътре, блъсна ме в отсрещната стена и вратата се затръшна. В първия миг мракът беше непрогледен и аз продължих да крещя, убеден, че призрачното дете е в стаята при мен, толкова студено, толкова бледо, и още иска да му разкажа приказка.

Блесна светлина. Отначало ме ослепи, но след малко видях Марта да стои до прозореца с лампа в ръка. Изпитах такова силно облекчение, че едва не припаднах, пред очите ми избиха големи черни петна.

— Марта — опитах се да прикрия облекчението си. — Аз… Съжалявам. Днес… не съм съвсем на себе си — и слабо се усмихнах.

— Честно казано, и аз, господин Честър, и аз — тя ми отвърна с малка лукава усмивка, а гласът й — шепот — шумолеше като слама под лятно небе. — Може би и двамата имаме нужда от питие.

Докато сипваше питиетата, аз я наблюдавах, чувствайки как ритъмът на сърцето ми се забавя почти до нормалното, и не след дълго бях в състояние да се огледам из стаята.

Тя беше почти гола. Тясно легло с бяло покривало, нощна масичка с кана и леген, маса и опърпано кресло — това бяха всички мебели в нея и на светлината от единствената лампа всичко изглеждаше още по-голо. По дъските на пода нямаше килими, по стените нямаше картини, липсваха и пердета. А днес и Марта приличаше на стаята си: с проста бяла нощница, боса, с разпусната коса, която почти скриваше лицето й. За миг отново ме обзе предишната тревога — приликите с онази нощ бяха твърде много, — сякаш това бе поредната дегизировка на Марта, която имаше за цел да ме извади от равновесие и да ме тласне към трайна лудост. Но когато обви ръце около мен, тя беше топла и ухаеше на прости детски аромати: сапун, лавандула, нещо сладко като петмез; тя, която ме омайваше с неустоима екзотична чувственост, сега беше най-обикновена невръстна съблазнителна, срамежлива, страстна четиринайсетгодишна девица, очарователно неопитна, болезнено искрена.

Разбира се, знаех, че това е поредното й представление: истинската Марта ми беше също толкова непозната, колкото и в самото начало. Но аз се оставих на нежната илюзия и докато лежахме прегърнати като деца, тя зашепна в ухото ми приказка: за мъж, който се влюбил в портрета на мъртво момиче, купил го и го скрил на тавана от страх жена му да не започне да го разпитва. Всеки ден ходел при портрета и ставал все по-тъжен, но не можел да се откаже от удоволствието да го гледа. Жена му започнала да го подозира и един ден го проследила до тавана. Видяла как седи пред портрета и го гледа. Измъчвана от ревност, тя го почакала да излезе, взела един нож и отишла при картината с намерението да я нареже на парчета. Но портретът бил обитаван от душата на мъртвото момиче и когато съперницата му дошла с ножа в ръка, то се нахвърлило върху нея. Последвала борба, но призрачното момиче било силно с отчаянието си. Ревнивата жена с писъци изскочила от тялото си и потънала в хаоса, а призракът взел живота й за себе си. Момичето спокойно слязло по стълбите и заживяло със своя любим. Потръпнах, когато приказката свърши.

— Вярваш ли в призраци, Марта? — попитах аз.

Усетих кимането й с голата си кожа и ми се стори, че чух приглушен смях. Този смях ме накара да се почувствам неловко и малко ядосано отвърнах:

— Няма призраци. Умрелите не се връщат да преследват живите. Не вярвам, че хората отиват някъде след смъртта си.

— Не вярваш ли, че отиват в Рая?

— Особено пък в Рая…

— Тогава… — гласът й заглъхна дяволито. — Значи не се страхуваш от мъртвите?

— Че защо да се страхувам? Нямам от какво да се срамувам — лицето ми пламна и аз се запитах дали го е почувствала. — Не ми се говори за това.

— Добре — по детски се съгласи тя. — Разкажи ми тогава какво прави днес.

При тези думи избухнах в смях: не очаквах да чуя такава съпружеска реплика от нейната уста!

— Не, разкажи ми — настоя Марта.

Разказах й — може би повече, отколкото исках. Тя лежеше кротко като дете в прегръдките ми, мълчалива: само от време на време издаваше звук, за да покаже, че ме слуша. Разказах й за Ефи и за това как съм започнал да се боя от нея, за почти суеверното чувство, че съм станал призрак в собствения си дом, за решението ми да изпратя Ефи в лудница, където вече няма да бъде опасна за мен, за убеждението ми, че тя може да ме унищожи. Ефи беше разбрала за нас — макар че изобщо не си представях откъде, — Ефи, врагът, мълчаливият наблюдател от тъмното, призрачното дете… призракът. Ефи, която не биваше да се събужда, която трябваше да умре… Ефи, която трябваше да умре…