Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Видях как Харпър нетърпеливо махна с ръка. Но тя наистина мърдаше: отначало незабележимо, макар че аз виждах как по тънкото й бяло тяло се разлива омраза и лицето й заприличва на това на майка ми, на Приси Махони, на куклата Коломбина и на мъртвото дете на уличницата — всички мърдаха едновременно усти и оформяха думи в черен зов, сякаш по тяхна заповед земята можеше да се разтвори и от нея да изригне фонтан от кръв върху безупречния бял сняг… Но Харпър най-после забеляза: сънливото завъртане на главата в шапката, машиналното свиване на ръцете в юмруци… С един скок се озова при нея с шишето лауданум и обхвана раменете й с ръка. Чух я да мърмори нещо с по детски сънен глас.

— М-м-о-оуз, аз…

— Ш-шт, тихо. Заспивай — гласът му прозвуча като милувка.

— Не… не искам… Не искам да… — тя беше на път да се събуди, борейки се със сенките на помътненото си съзнание. Гласът на Харпър се надигна в тъмното нежен, съблазнителен.

— Не, Ефи… заспивай… ш-шт, заспивай…

Очите й рязко се отвориха и в този миг съзрях Окото на Бог в разширените й зеници. Почувствах как Окото му се обръща към мен като лупа на слънце. Видях безграничното Му, чудовищно безразличие.

Изкрещях.

Като ругаех наум, аз се помъчих да придам на гласа си мекота и нежност. Мътните я взели! Още няколко минути — и цялата история щеше безславно да приключи. Загърнах лицето й с пелерината, за да намаля съживителното въздействие на студа, обгърнах с ръка раменете й и тихо й зашепнах. Но Ефи бързо се съвземаше, очите й тревожно трепкаха под затворените клепачи, дишането й беше учестено и неравномерно. С една ръка отворих шишето с лауданум и се опитах да й обясня, че трябва да глътне няколко капки.

— Хайде, Ефи… ш-шт… изпий това… хайде, добро момиче.

Но не можех да я накарам да изпие лекарството. Вместо това за голям мой ужас тя се разприказва.

Хенри чакаше наблизо: беше се паникьосал, че е отворила очи, и стоеше на пътеката, но само на няколко крачки от нас. Ако Ефи кажеше и една дума за плана ни, не се съмнявах, че дори в това състояние той ще се досети за останалото. Притиснах я по-силно към себе си и се опитах да заглуша думите й:

— Хайде… — казах по-припряно. — Изпий това и замълчи.

Очите й се впиха в моите.

— Моуз — съвсем ясно произнесе тя, — сънувах толкова странен сън…

— Няма нищо — отчаяно изсъсках аз.

— Аз… (слава богу, помислих си, пак се унася).

— Виж, изпий си лекарството като добро момиче и заспивай.

— Ти нали… ще дойдеш за мен… нали?

Проклета да е! Хенри се връщаше по пътеката. Помъчих се да й запуша носа и да излея лауданума в гърлото й, но тя продължи да говори:

— Точно като… Жулиета в гроба… картината на Хенри. Ще дойдеш, нали? — гласът й отекна неочаквано ясно в нощта.

Трябва да разберете: никога не съм й мислил злото. Само ако беше помълчала още няколко минути… наистина, вината не беше моя. Нямах избор! Хенри беше почти до мен: още една дума и всичко щеше да пропадне. Всичките ни усилия щяха да отидат на вятъра. Не можех да я накарам да млъкне.

Разберете, че действах чисто инстинктивно: изобщо не съм искал да я нараня, само да я накарам да помълчи няколко минути, докато се оправя с Хенри. Беше тъмно, ръцете ми бяха изтръпнали от дълбаенето на камъка, а и бях изнервен — всеки щеше да бъде на мое място.

Добре, добре. Не се гордея с това, което направих, но и вие на мое място бихте направили същото, повярвайте ми. Ударих главата й — леко, макар и по-силно, отколкото исках — в ръба на близкия гроб. Колкото да я накарам да млъкне. Самата тя нямаше да ми благодари, ако Хенри разкриеше плана ни, самата тя би очаквала да направя нещо за нея и за себе си.

Кучката можеше да провали всичко.

Свлече се в снега и когато я вдигнах, видях петно кръв там, където беше лежала главата й: малко кръгло петънце с големината на монета. Обзе ме паника. Ами ако я бях убил? Тя беше крехка, едва се крепеше… не беше необходимо много, за да се довърши започнатото от Хенри. Доближих лице до нейното и се заслушах в дишането й… такова нямаше. Какво очаквахте да направя в такъв момент? Не можех да реагирам: Хенри веднага щеше да заподозре нещо. Не можех да направя друго, освен да чакам. Десет минути — и Хенри щеше да си тръгне. После щях да се погрижа за Ефи. Не можех да повярвам, че лек удар по главата я е убил: по-вероятно беше да не съм чул дишането й заради шума на вятъра. Не можех да си позволя да се тревожа за нещо толкова тривиално.

Леко изтръсках снега от нея и я отнесох до саркофага. Когато надзърнах в отвора, вътре нищо не се виждаше и аз окачих фенера над входа на гробницата, за да не падне в дупката. Имаше десетина стъпала, които водеха надолу, някои очукани и рухнали от старост. Внимателно внесох вътре безжизненото тяло на Ефи и се огледах в тъмното за място, където да я сложа. Вътре беше малко по-топло, отколкото отвън, и миришеше ужасно — на старост и мухъл, — но поне ковчезите не се виждаха: те бяха наредени по рафтове, скрити зад каменни блокове и зазидани с цимент. Отнесох Ефи в задната част на помещението, където все още имаше празен рафт, достатъчно широк, за да се легне на него. Подложих й чантата си за възглавница, загърнах я плътно в пелерината, оставих я там и тръгнах нагоре по стълбите към Хенри.