Джоан Харис - Спи, бледа сестро

— Казах, че стаята е заета! — извиках по-силно аз. — Разкарай се като нормален човек и си потърси друго място!

Реших, че това ще свърши работа и се завъртях на другата страна, доволно сгушен в топлината на завивките и мекотата на ленените чаршафи.

В този миг вратата се отвори.

Отначало си помислих, че е вратата на съседната стая, но щом погледнах през рамо, видях сноп зеленикава светлина от прозореца в коридора и беглия силует на жена. Пречи да успея да реагирам, вратата се затвори отново и аз чух тихо шумолене на женски стъпки, които се приближаваха към леглото. Понечих да кажа нещо — главата ми още се въртеше от изпитото бренди, — когато тя спря до мен и аз забелязах, че се съблича.

Е, какво си мислите, че направих? Нали не сте очаквали да се завия презглава и да повикам съдържателката? Или да се направя на непорочен и да кажа: „О, госпожице, та ние не се познаваме!“ Не, нищо не казах, само зачаках: от малкото, което бях успял да зърна, можех да съдя, че момичето е младо и че има хубава фигура. Може би ме беше видяла в клуба и бе решила… Не се учудвайте толкова, и друг път ми се е случвало. Освен това ми хрумна, че може неволно да е объркала стаята и в този случай би било по-умно да си замълча, впрочем вече не се чувствах толкова уморен, колкото преди минута.

Тя не каза нищо, дрехите й се свлякоха на земята с копринено шумолене и в тъмното видях как бледата й фигура се приближи към мен, усетих тежестта й върху завивката, а после и под нея, когато се мушна при мен между чаршафите. Щом ме докосна, аз настръхнах. Беше леденостудена и за миг останах с неприятното усещане, че докосването й прорязва кожата ми, но после тя обви ръце около мен с дразнеща еротика и въпреки студа, който проникваше в тялото ми, започнах да й отвръщам, да се наслаждавам на сладостта на ледените й ласки. Чувствах как дългата й коса се спуска на лицето ми, коса, лека и студена като паяжина, краката й ме обгърнаха, стройни и студени, и здраво стиснаха гръдния ми кош. И все пак въпреки новите усещания бях готов да се закълна, че я познавам отнякъде… Острите й нокти леко драскаха по треперещите ми рамене. Чух я да шепне нещо, едва доловимо, съвсем близо до лицето ми, и инстинктивно се обърнах, за да чуя думите.

— Моуз…

Дори дъхът й беше студен, караше космите на гърдите ми да настръхват, но по-силно от студа беше чувството за тревога, което сега растеше, убеждението, че съм я срещал и преди.

— Моуз… Толкова дълго те търсих… О, Моуз…

В този миг почти си спомних.

— Чаках, но ти не дойде. Толкова ми е студено.

Отново: почти, но не съвсем. А и някак не ми се искаше да я питам коя е — просто не бях сигурен… Размърдах се неловко, алкохолните пари продължаваха да замъгляват мозъка ми, но почти незабележимо в мъглата проблесна спомен — как седя на маса на онова отдавна отминало парти („Толкова ми е студено…“) и гледам чашата, която като че ли сама се плъзга по лакираната повърхност.

— Толкова ми е студено… — шепотът й прозвуча отчаяно, далечно, като глас от паметта.

Опитах се да развеселя обстановката:

— Не за дълго, скъпа. Ей сега ще те стопля.

Всъщност започнах да усещам как възбудата ми се разсейва. Плътта й започна да лепне като глина по вкочанените ми пръсти.

— Аз чаках, Моуз, толкова дълго… Чаках. Но ти не дойде. Ти така и… — поредната дълга въздишка като ехо в пещера.

После ме осени мисъл, толкова абсурдна, че за малко да се изсмея на глас, но смехът заседна в гърлото ми, когато осъзнах последиците…

— Ефи?

— Аз…

— О, божичко, Ефи! — изведнъж всяко съмнение изчезна. Беше тя: уханието на кожата й, допирът на косата й, изгубеният й шепот в тъмното. Зави ми се свят и аз проклех брендито, отдалеч чувах гласа си да повтаря името й — глупаво, като развалена кукла. — Но как се измъкна? Аз… — неуверено добавих: — Исках да дойда, знаеш ли, наистина исках — прибързано започнах да съчинявам оправдание. — Пред вратата на гробището дежуреше полицай и не можах да вляза. Чаках и чаках… Щях да полудея от тревога.

— Аз те проследих — спокойно каза тя. — Проследих те до тук. Чаках те да дойдеш. О, Моуз…

Реалността на моето предателство отекна между нас по-оглушително от всякакви думи. Насилих се да отговоря с престорена искреност:

— Боже мой, Ефи, не знаеш какво стана. Проклетият полицай стоя там с часове… Когато най-после влязох, теб вече те нямаше. Може би съм те изпуснал за минути — целунах я с престорена страст. — Не може ли просто да се порадваме, че сме заедно и че ти си в безопасност? — Аз обвих ръце около нея, макар че треперех от студ. — Ей сега ще те стопля, мила моя, опитай се да поспиш.