Джоан Харис - Спи, бледа сестро

— Часовникът ти е спрял — казах.

Фани не отговори.

— Дойдох веднага щом можах — твърдоглаво започнах аз. — Ефи добре ли е?

Очите й бяха неразгадаеми, зениците — миниатюрни.

— Няма Ефи — каза тя почти с безразличие. — Ефи е мъртва.

— Но… снощи аз…

— Няма Ефи — повтори Фани и гласът й прозвуча толкова незаинтересовано, че се запитах да не би и тя като Хенри Честър да се е пристрастила към отварите си. — Няма Ефи. Сега има само Марта.

Пак тази кучка!

— О, разбирам, дегизирала се е — казах неуверено. — Е, идеята е добра, така няма да я познаят. А колкото до снощи… — аз колебливо пристъпих от крак на крак. — Ами… е, планът мина… искам да кажа… Хенри здравата се върза. Жалко, че не беше там го видиш.

Отговор не последва. Дори не можех да разбера дали ме слуша.

— Разтревожих се за Ефи. Щях веднага да се върна за нея, но… Ефи може да ти е разказала… натъкнах се на някои затруднения. На входа на гробището стоеше полицай.

Може да е забелязал светлината от фенера и да е решил да провери… Чаках с часове. Най-после влязох, но Ефи вече я нямаше. Толкова се разтревожих.

Мълчанието й ставаше все по-тягостно. Тъкмо се готвех да заговоря отново, когато чух звук в коридора зад гърба си — шумолене на коприна. Изнервен, рязко се обърнах и видях сянка, която падаше гротескно издължена върху шарения тапет: в полумрака на коридора почти не виждах фигурата. Можех само да гадая за чертите й по бледия овал на лицето, по гънките на сивата рокля, които падаха меко до земята в съвършена извивка, по черната коса, разпусната и права…

— Ефи? — гласът ми прозвуча дрезгаво, престорено радушно.

— Аз съм Марта.

Разбира се. Опитах да се изсмея, но звукът гротескно се удави в тишината. Гласът й беше безцветен, безкръвен: шум от падащ сняг.

Аз казах неуверено:

— Тъкмо минавах да видя дали си добре. Ъ-ъ-ъ… Не си болна, нали?

Мълчание. Стори ми се, че я чух да въздиша: дъхът й бе като търкане на кожа по замръзнала трева.

— По-късно ще намина да видя Хенри — глупаво продължих. — Делово посещение, нали разбираш. Ще си говорим за пари.

Думите пареха непоносимо гърлото ми, като язви. Изпитвах физическа болка от говоренето. Мътните ги взели, защо мълчаха? Видях как устата на Ефи се отваря — не, не беше Ефи, нали? Беше Марта, онази кучка Марта, черният ангел на Хенри, изкусителката, мъчителката… Тя нямаше нищо общо с Ефи и дори да беше измислица, родена от грим и пудра, осъзнах, че това я прави още по-опасна. Защото беше истинска, проклета да е, истинска като вас и мен, и аз усещах как пасивно се забавлява, докато ме гледа как се оплитам в накъсани изречения, търсейки обяснение за нещо, което само преди минути отвън на снега ми се струваше съвсем ясно. Щеше да го каже: знаех, че ще го каже. Изведнъж почувствах, че се задушавам — тя пристъпи напред и ме докосна. Гневът й бе заслепяващ, но деликатното й докосване беше неуловимо — не усетих нищо.

— Ти ме изостави, Моуз. Остави ме да умра в тъмното — гласът й сякаш ме хипнотизираше: за малко да го призная.

— Не! Аз…

— Знам.

— Не, тъкмо казвах на Фани…

— Знам. Сега е мой ред — каза тя отвлечено, почти безизразно, но опънатите ми нерви бързо доловиха гнева, примесен с нещо като присмех.

— Ефи…

— Няма Ефи.

Сега вече бях готов да повярвам в това.

Тръгнах си по най-бързия начин, точно преди да се задуша, давейки се в дълбините на гъстия кафяв въздух и мириса на прах, изпълнил устата ми, ноздрите ми, дробовете ми… Фани не обели и дума повече, аз грабнах палтото си и с несигурна крачка излязох навън на снега. Хвърлих страхлив поглед през рамо и за последно ги видях да стоят една до друга, хванати за ръка, загледани в мен с мълчаливите си диви очи. В този миг можеха да минат за майка и дъщеря: лицата им бяха еднакви, омразата им — удвоена като с огледало. Обзе ме паника и аз паднах в снега, влагата проникна през дрехите ми до коленете и лактите, пръстите ми се вкочаниха…

Когато отново погледнах назад, вратата беше затворена, но омразата им продължаваше да ме следва, жестоко, изтънчено женска като полъх на парфюм във въздуха. Намерих отворена кръчма и се опитах да обуздая нервите си, но гневът на Марта ме следваше дори в опиянението и вгорчаваше топлината. Проклети да са и двете! Човек би си помислил, че наистина съм убил Ефи. Какво очакваха? Аз й помогнах да избяга, нали, нищо че нещата не минаха съвсем по план! Аз залъгах Хенри и аз щях да им осигуря парите — сигурен бях, че те нямаше да дръзнат да се изправят сами срещу Честър. Вчера беше: „Имам нужда от теб, Моуз, разчитам на теб, Моузес“, а днес… Няма защо да се залъгвам — те ме бяха използвали. Със сигурност нямах причини да се чувствам виновен заради поведението си. Погледнах часовника си: два и половина. Запитах се какво ли прави Хенри. Мисълта за това веднага ме ободри. Може би беше време да го посетя.