Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Божието Око не се излъга. Усещах неизменното му лукавство — не бях се измъкнал от Бога. По-лошото беше, че бях покварил този невинен човечец, бях предал вярата му в изначалното добро на света и неговите обитатели. Преподобният Блейкбъро нямаше сили да ме погледне и самоувереността му, импулсивната му топлота бяха изчезнали, сменени от озадачено смущение и предателство. Той не повтори поканата си и си тръгна със следващия влак.

След това събитията бяха произволни предмети, нанизани на броеницата на живота ми. Ателието ми беше изпразнено и картината „Триумф на смъртта“ представена в Академията. Доктор Ръсел идваше и си отиваше, придружаван от множество специалисти, които бяха на различни мнения за станалото със сърцето ми. Онова, за което бяха съгласни обаче, беше фактът, че по всяка вероятност никога вече няма да ходя, нито да движа лявата си ръка, макар да бях овладял донякъде дясната ръка и главата си. Таби тревожно сновеше край мен с лекарството ми — сега вземах хлорал на два часа и ако пропуснех някоя доза, започвах да треперя и да се потя. Един господин от „Таймс“ дойде да ме види, но Таби бързо го отпрати.

А нощем, докато лежах в леглото си, те идваха, моите любими Еринии, смееха се тихо в тъмното, ледени и тържествуващи, нежни и безмилостни, с безкрайно любящи, неустоимо съблазнителни нокти и зъби. Заедно изучаваха лабиринтите на мозъка ми, с майчинска нежност разкъсваха, разрязваха с грижлива изтънченост… Денем бяха невидими, пълзяха като бодлива тел под кожата ми, с мрежичка от фино желязо свиваха и отпускаха кървавото ядро на сърцето ми. Молех се — или поне се опитвах, — но Бог не искаше молитвите ми. Страданието и вината ми бяха по-изискани деликатеси. Бог се хранеше добре с Хенри Честър.

Седмица, седем дни кощунствен делириум в ръцете на любимите ми изкусителки. И те като Бог бяха гладни, озлобени в отчаянието си.

Знаех какво искат — дърпаха каишката, ръмжаха и виеха за плячка. Знаех какво искат. Историята. Моята история. И аз исках да я разкажа.

Аз се гърчех между хищните бедра на последната си любима, когато дойдоха да ме арестуват.

О, бяха много почтителни. Двамата полицаи учтиво изчакаха да стана, скромно да се загърна в халат от китайска коприна и да ги изслушам. По-възрастният от двамата ме уведоми — с леко извинителен тон, — че съм арестуван за убийството на Еуфимия Честър и че лондонската полиция ще ми бъде признателна, ако ги придружа до участъка при първа възможност.

Признавам, че ситуацията ме порази със своята комичност. Значи Хенри беше разкрил всичко, така ли? Горкият Хенри! Ако не беше въпросът за парите, щях да се разсмея с глас, но сега изпълних ролята си блестящо. Усмихнах се, обърнах се към момичето (което се мъчеше да скрие прелестите си с чаршаф), изпратих му въздушна целувка, леко се поклоних на полицаите, взех дрехите си и излязох с ориенталския си вид от стаята. Наистина се забавлявах.

Чаках цял час в килия на „Боу Стрийт“, докато полицаите обсъждаха въображаемото ми престъпление пред вратата — аз прекарах времето в редене на пасианси (бях намерил колода карти в джоба на сакото си), — и когато двама служители на реда, единият висок и флегматичен, другият нисък и холеричен, най-после влязоха в килията ми, подът представляваше мозайка от цветни правоъгълници. Аз невинно им се усмихнах.

— А, господа — казах весело, — колко е приятно, че най-после си имам компания. Няма ли да седнете? Боя се, че е малко голо, но както виждате… — махнах към пейката в ъгъла.

— Сержант Мърл, господине — представи се високият, — а това е полицай Хокинс…

Едно ще ви кажа за английската полиция: винаги уважават класовата принадлежност. Каквото и да е извършил един джентълмен, той си остава джентълмен, а джентълмените имат определени права. Правото на ексцентричност например: сержант Мърл и колегата му търпеливо слушаха, докато им обяснявах истината за отношенията си с Ефи, Фани и Марта и за опита ни да инсценираме смъртта на Ефи в гробището. Полицаите мълчаха важно и не задаваха въпроси (от време на време Мърл записваше нещо в бележника си), докато не свърших разказа си. Те изглеждаха почтително незаинтересовани. О, да, обичам английската полиция.

Когато млъкнах, сержант Мърл се обърна към подчинения си и тихо му каза нещо, после отново ме погледна.

— Значи — започна той, свъсил вежди в размисъл — вие, господине, твърдите, че макар господин Честър да смята госпожа Честър за мъртва…