Джоан Харис - Спи, бледа сестро

— Няма Ефи.

Само Марта.

Проклета кучка.

— Няма Марта! — извиках с цяло гърло (насън човек може да прави каквото си поиска) и почувствах как напрежението охлаби хватката си. Отново казах:

— Няма Марта.

Тишината погълна думите ми.

Неловка тишина.

После изведнъж се появи тя — седеше пред мен на масата с чаша млечнобял абсент в ръка. Косата й беше разпусната, падаше по облегалката на стола чак до пода във водопад от тежки вълни, които сияеха като чаша кларе на пурпурната светлина. Беше със същата рокля, с която бе нарисувана в „Картоиграчите“ — тъмночервено кадифе с дълбоко деколте, над което кожата й искреше. Очите й бяха огромни и неразгадаеми, усмивката — така различна от сладката, открита усмивка на Ефи — беше като прерязано гърло.

— Ефи… — опитах се да придам безгрижност на гласа си: нямаше причина гърлото ми да се свива, устните ми да се напукват, нямаше причина капките пот да жилят подмишниците ми. Нямаше причина…

— Не, не е Ефи — гласът не беше на Ефи, беше онзи дрезгав, прегракнал сребрист шепот, така характерен за Марта.

— Марта? — напук на себе си останах като омагьосан.

— Да, Марта — тя вдигна чашата си и отпи: аз видях как бистрият кристал се замъгли и замръзна там, където го бе ше докоснала. Приятен детайл, помислих си. Ще го използвам в някоя картина.

— Само че Марта не съществува — казах. В съня ми изведнъж стана много важно да й докажа, че говоря истината. — Видях ви как създадохте Марта. Направихте я от грим, боя и парфюм. Тя е просто поредната роля, която трябва да играеш, като Малката просякиня или Спящата красавица. Марта не съществува!

— Вече съществува — това беше Ефи с типичното си детинско упорство. За миг дори сякаш я видях — видях призрака й, — после тъмните очи отново я скриха като облак и тя стана отново Марта. — И ти е много сърдита, Моуз — спря, за да отпие от чашата си и аз почувствах ледената й омраза, гнева й, подобен на полъх от вятър. — Много ти е сърдита — тихо повтори тя.

— Това е нелепо! — възкликнах. — Няма Марта. Никога не е имало Марта.

Тя не ми обърна внимание.

— Ефи те обичаше, Моуз. Вярваше ти. Но те предупреди, нали? Каза ти, че никога няма да ти позволи да я изоставиш.

— Не беше така — напук на цялата си незаинтересованост започнах да се оправдавам. — Мислех, че ще…

— Тя ти омръзна и ти си намери други жени, които искаха по-малко от теб. Купи ги с парите на Хенри — тя помълча малко. — Наистина искаше Ефи да умре. Така беше по-чисто.

— Това е смехотворно! Никога не съм обещавал…

— Обеща, Моуз. Обеща. Направи го.

Изгубих самообладание.

— Добре, добре, обещах! — гневът предизвика наченки на мигрена около челото ми. — Само че обещах на Ефи. Нищо не съм обещавал на Марта — главата ми се завъртя като детски пумпал и ми се зави свят от ярост и нещо подобно на страх. Закрещях, неспособен да спра думите, които се изливаха от мен: — Мразя Марта! Мразя тази кучка. Мразя начина, по който ме гледа, сякаш вижда всичко, знае всичко. Ефи ми вярваше, нуждаеше се от мен, а Марта няма нужда от никого. Тя е студена. Студена! Никога нямаше да те оставя, ако не беше тя.

Това беше почти вярно. Спрях задъхан и мигрената заблъска по слепоочията ми. Започнах да дишам дълбоко: колко нелепо, да губя самообладание насън.

— Никога не съм сключвал сделка с Марта — тихо заключих аз.

Тя помълча известно време.

— Трябваше да послушаш Фани — каза накрая.

— Какво право има Фани да ми нарежда каквото и да било? — сопнах се аз.

— Тя те предупреди да не ни се изпречваш на пътя. Харесваше те. Сега вече е много късно.

Не се смейте, но ще ви призная, че когато надникнах в печалните й очи, за миг изпитах някаква смесица от страх, съжаление и отчаяние като в ада на Данте. Видях се да летя надолу към мрака на зашеметяващата вечност, като снежинка, която пада в дълбок кладенец. Изведнъж почувствах биенето на сърцето си невероятно крехко: нищото зееше под мен и в пристъп на нелепа асоциация си припомних онази нощ в Оксфорд, когато глас от мъртвите се обади от масата: „Толкова ми е студено.“

Толкова ми е студено…

В този миг осъзнах, че увереността ми, че сънувам, е малко абсурдна: кога сънят ми е бил толкова ясен, толкова натрапчив, толкова реален? Кога друг път успявах да помириша абсента в чашата, да докосна повърхността на масата, която още лепнеше от разлятото бренди? Да почувствам как космите по треперещите ми ръце настръхват? Скочих и грабнах ръката на жената отсреща: беше студена — сини вени върху мрамор.