Джоан Харис - Спи, бледа сестро

За пръв път изпитах необичайно усещане, трепет в цялото тяло, който се усилваше все повече и повече до степен на крайно напрежение, и това нарастващо вълнение изпълни съзнанието ми с непознати чувствени образи. Опитах се да си внуша, че стаята ме кара да правя така. Шалът сам се увива около врата ми. Гривните сами се окачват на ръцете ми. Съблякох ризата си, погледнах се в огледалото и без много да му мисля, свалих панталоните си. На леглото на майка ми имаше някаква наметка — фина, прозрачна дреха от коприна и пухкава дантела, — с любопитството на изследовател я увих около себе си, погалих тънката материя, представих си, че е кожата й, представих си как би изглеждало отстрани…

Започнах да изпитвам физическа слабост, загубих ориентация, силният аромат на разлетия парфюм ме обсебваше като невидима войска от зли духове — чувах плясъка на крилете им. Тогава разбрах, че съм дяволско изчадие. Някакъв нечовешки инстинкт ме подтикваше да продължавам и макар да знаех, че извършвам смъртен грях, не изпитвах вина. Чувствах се безсмъртен. Ръцете ми, които мачкаха и стискаха шала, бяха като обладани от демоничен разум: започна да ме изпълва безумна, екстатична радост… после изведнъж застинах в пълна парализа, облян от силна вълна на неподозирана наслада. За секунда се издигнах над облаците, над Бога… после паднах като Луцифер и отново станах малко момче, легнало на килима, смачкало и разкъсало под себе си копринената наметка, с кокалесто тяло, гротескно окичено с бижута и дрънкулки.

Миг на глупаво безразличие. После огромното значение на онова, което бях извършил, се стовари върху главата ми като градушка и аз заплаках в истеричен ужас, с треперещи ръце навлякох дрехите си, като чувствах как коленете ми се огъват. Грабнах наметката, смачках я на топка и я пъхнах под ризата си. Взех обувките си и побягнах от стаята на майка ми към своята, където скрих наметката в камината зад един халтав камък и си обещах, че ще я изгоря веднага щом бавачката ми запали огъня.

След като паниката ми утихна, аз бавно измих лицето си и се преоблякох, после легнах за десет минути в леглото, за да овладея треперенето си. Обзе ме странно чувство на облекчение: бях избегнал незабавното разкритие. Страхът и вината се преобразиха във весело оживление: дори ако ме накажеха за това, че съм влизал в стаята на майка ми, никога нямаше да узнаят най-лошото. То беше моята тайна и аз я стаих в сърцето си като змия, свита на кълбо. Там тя порасна — и днес още продължава да расте.

Разбира се, постъпката ми не остана напълно незабелязана: разсипаните пудра и парфюм ме издадоха, както и кражбата на наметката. Признах тази част на баща ми: че съм влязъл в стаята от любопитство, че съм бил непохватен, неволно съм настъпил дантеления край на наметката, тя се е скъсала и за да избегна наказанието, съм я хвърлил в езерото. Той ми повярва и дори ме похвали за честността (как се смя и тържествува дяволът в мен!), и макар че ме набиха за глупостта ми, чувството на облекчение, дори на въодушевление, не помръкна. От всемогъщ баща ми изведнъж стана слаб: аз го бях заблудил, бях излъгал и той не бе разбрал. Колкото до майка ми, тя може би се досещаше, защото веднъж-дваж я видях да ме гледа със странно изражение, но никога не спомена за случилото се и като че ли скоро всички го забравиха.

Що се отнася до мен, аз така и не изгорих наметката, която бях скрил в камината. Понякога, когато бях сам, я изваждах от скривалището й и докосвах копринените дипли, но постепенно от годините и дима в камината тя се захаби, покафеня като пергамент и се разпадна на късчета като шепа есенни листа.

Майка ми почина, когато бях на четиринайсет, две години след раждането на брат ми Уилям. Помня как хубавата й спалня се превърна в болнична стая, отрупана с тежки букети цветя, наредени по всички мебели, самата тя — бледа и слаба, но красива до края.

Баща ми беше с нея през цялото време, лицето му — непроницаемо. Един ден, докато минавах покрай стаята, без да влизам, го чух да ридае в ожесточена забрава и устата ми се изкриви презрително: аз се гордеех, че не изпитвам нищо.

Гробът й бе изкопан в двора на църквата точно до входа, за да може баща ми да го вижда, когато посреща енориашите си. Често се питах как такъв суров, богобоязлив човек е решил да се ожени за толкова изящно светско създание. Предположението, че би могъл да изпитва неподозирани за мен страсти, ме караше да се чувствам неудобно, затова аз пропъждах подобни мисли.