Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Сега рисувах Ефи почти непрестанно, като изоставих всички останали модели, използвайки ги само като второстепенни персонажи в картините си. Съсредоточих се изцяло върху нея: Ефи на дванайсет, пораснала, в една от красивите бели рокли със сини пояси, които карах майка й да купува; Ефи на тринайсет, на четиринайсет, с фигура на танцьорка, грациозна като жребче; на петнайсет, с потъмнели очи и устни, лице, придобило по-зрели очертания; на шестнайсет, светлата й коса прибрана с пищна диадема над челото, устните, извити в най-нежна дъга, красивите й очи с цвят на дъжд надничат изпод тежките клепачи, кожата около тях — толкова тънка, че изглежда посиняла.

Трябва да съм рисувал Ефи стотици пъти: тя беше Пепеляшка, беше Мария, беше младата послушница в „Пасифлора“, беше Беатриче в Рая, Жулиета в гроба, обкичена с лилии и грамофончета за „Офелия“, облечена в дрипи за „Малката просякиня“. Последният й портрет беше „Спящата красавица“, много напомняща по композиция на „Сънят на сестра ми“: и тук Ефи е цялата в бяло като годеница или послушница, легнала на същото детско креватче, косата й, много по-дълга, отколкото когато беше на десет — не й позволявах никога да я подстригва, — се спуска чак до пода, покрит със стогодишен прах. Слънчевата светлина се процежда през прозореца на тавана и стига до пода, в стаята са нападали мустачки бръшлян. Скелет в рицарски доспехи, целият увит в пълзящия бръшлян, предупреждава за опасностите, дебнещи онзи, който дръзне да смути съня на невинната. Лицето на Ефи е обърнато към светлината, тя се усмихва насън, без да подозира за запустението наоколо.

Не можех да чакам повече. Дълго бях плел пашкула на магията, карала спящата красавица да ме чака толкова години: сега беше време да го разруша. Знаех, че тя е още много млада, но се боях, че ако почакам още година-две, ще я загубя завинаги.

Майка й дори не се престори на изненадана, че искам да се оженя за дъщеря й. Всъщност готовността, с която посрещна предложението ми, ме накара да предположа, че вече е обмисляла тази възможност. В края на краищата, аз бях богат: със сигурност ако Ефи се омъжеше за мен, щях да бъда задължен да помагам на роднините й, пък и бях почти на четирийсет, а тя на седемнайсет. След смъртта ми цялото ми богатство щеше да стане нейно. Лелята, кисела стара мома, чиято единствена добродетел беше безрезервната преданост към Ефи, не одобри предложението ми. Ефи е твърде млада, каза тя, твърде чувствителна. Не разбира какво се очаква от нея, след като се оженим. Аз не обърнах внимание на възраженията й. Ефи бе единствено моя грижа. Тя беше моя: бе научена да расте около мен, както бръшлян около ствола на дъб.

Ожени се за мен в същата старинна бродирана рокля, която носеше за „Спящата красавица“.

Аз казвам: живейте духом, и не ще изпълнявате прищевките на плътта.

Защото плътта желае противното на духа, а духът — противното на плътта; те се противят един другиму, за да не правите онова, що бихте пожелали.

Ако се водите по дух, вие не сте под закон.

Делата на плътта са известни; те са: прелюбодейство, блудство, нечистота, разпътство,

идолослужение, магии, вражди…

Черният керван на думите му се люшна напред и аз се зарадвах, че съм взела лауданум преди службата. Мигрената ми почти отмина, оставяйки на свое място прохладна тъмна дупка, в която всичките ми мисли се оттеглиха, далечни като звезди.

гняв, разпри, разногласия, съблазни, ереси…

Сама в тихия си свят, аз се усмихнах.

Ритъмът на думите беше жесток, но в същото време поетичен, завладяващ като езическите стихчета на песничките, които пеех на улицата преди толкова много години, по времето, когато още не бях омъжена за господин Честър:

Щом си спомних песента, изведнъж ми прималя от това колко ужасно далеч е отдавна изгубеното време, когато мама беше добре, а татко беше жив и заедно четяхме стихотворения в библиотеката на старата ни къща отпреди „Кранборн Али“, време, когато ходенето на църква беше повод за празнуване, за песни и радост. Усещането за гадене се усили, аз стиснах юмруци и прехапах устни, за да овладея слабостта си. Уилям, който седеше от лявата ми страна, ми се усмихна тъжно, но аз не вдигнах глава: господин Честър не би искал да се усмихвам в църквата. Над главата на проповедника сияеше огрян в слънчева светлина свети Себастиян, пронизан със стрели.