Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Аз кимнах.

— Заради бебето ли е?

— Не мисля.

Не исках да му казвам за странното си преживяване в църквата; от опит знаех колко го отегчават моите „чудатости“.

Опитах сама да се кача във файтона, за миг отново ми прилоша и едва не паднах. Хенри ме подхвана с ръка, леко ме повдигна и ме качи вътре, но когато погледнах напрегнатия му профил, долових отвращението му, страха му. В този миг донякъде осъзнах, че той се страхува от мен, почувствах дълбокия му смут, но интуицията ми отслабна, преди да съм го проумяла, и отново почувствах, че губя съзнание.

Разбира се, тя загуби детето ни. Ефи спеше под влияние на лауданума, когато акушерката го отнесе и го заши в саван. Така и не пожелах да видя сина си. Изчаках да чуя, че жена ми ще се възстанови, и отидох да рисувам в ателието си. Домът ни се намираше в Хайгейт и аз съзнателно бях наел ателие на няколко мили от там. Това ми даваше усещането за усамотение, от което се нуждаех за работата си, а и светлината беше много чиста и студена, манастирска светлина, в която картините ми, разположени нарядко по голите бели стени, блестяха като пеперуди под стъкло. Тук аз бях първожрец, а Ефи — моя помощничка; милото й лице гледаше от ярките платна, от бледите рисунки с пастели и от дебелите купчини кафява пергаментова хартия, моята любима Ефи, недокосната от проклятието на нашия плам и нашата плът. Същата нощ — не за пръв път — спах в ателието си на малкото легло, което бяхме използвали за „Съня на сестра ми“ и „Спящата красавица“, и сред хладните ленени чаршафи, които обгръщаха трескавото ми тяло, най-после се чувствах доволен.

Прибрах се в десет на следващата сутрин и научих от слугите, че докторът си е тръгнал в ранните часове. Таби Гонт, икономката ни, беше седяла при Ефи почти през цялата нощ, приспивайки я с лауданум и топла вода. Щом влязох в стаята, тя вдигна глава и остави ризата, която подгъваше. Изглеждаше уморена, със зачервени очи, но усмивката й бе открита като на дете. Бързо стана и оправи шапката на разрешената си побеляла коса.

— Младата господарка заспа, господин Честър, сър — прошепна тя. — Докторът казва, че още е малко слаба, но няма треска, слава Богу. Каза да остане няколко дни в леглото.

Аз кимнах.

— Благодаря, Таби. Можете да донесете малко шоколад на госпожа Честър.

Обърнах се към леглото, в което лежеше Ефи. Светлата й коса беше разпусната и разпиляна по покривалото и възглавниците, тя спеше с ръка, пъхната под бузата, като малко момиче. Трудно ми беше да повярвам, че е на осемнайсет и че току-що е родила първото си бебе. При мисълта за това неволно потръпнах. Спомних си как изглеждаше, как докосването до очертанията на бременната плът през дрехите й ме караше да се чувствам нечист, омърсен. По-добре беше да я виждам така, в леглото, закрила очи с тънката си ръка, леката извивка на гърдите (думата ме смущаваше дори когато я произнасях наум, затова аз гневно я пропъдих), почти невидима в бързото повдигане и отпускане на нощницата.

Внезапно ме обзе прилив на нежност и аз колебливо посегнах да докосна косата й.

— Ефи?

Тя издаде тих звук — мъчеше се да се събуди. До мен долетя уханието й — трогателна смесица от миризми на пудра, треска и шоколад, като в детството й. Очите й се отвориха, втренчиха се в моите и тя седна в леглото рязко, виновно, като ученик, разсеял се в клас.

— Аз… господин Честър!

Усмихнах се.

— Всичко е наред, скъпа. Не се движи. Още си много слаба. Таби ей сега ще ти донесе топло питие.

Очите на Ефи се напълниха със сълзи.

— Съжалявам… — запелтечи тя. — За припадъка… в църквата… знаете.

— Всичко е наред. Легни и се успокой. Ето, аз ще седна до теб и ще те прегърна. Така е по-добре, нали?

Седнах на леглото и подпрях гърба на Ефи с възглавница. Щом сложих ръка на раменете й, видях как лицето й се отпусна в лека сънлива усмивка. Все още сънена, тя промърмори:

— Приятно е, много е приятно. Както преди… преди да се оженим.

Неволно се вцепених; значението на току-що изреченото проникна през трескавите й мисли и тя скочи уплашена.

— Бебето! Бебето добре ли е?

Напук на себе си аз се отдръпнах: мисълта за това ми беше непоносима.

— Моля те, Хенри, кажи ми! Моля те, Хенри!

— Не ме наричай така! — сопнах се аз и скочих на крака, после се овладях и с усилие възвърнах предишния любезен тон. — Опитай се да разбереш, Ефи. Детето беше болно. Нямаше как да оживее. Беше твърде малко.

Гласът на Ефи се изви неудържимо в пронизителен безсловесен вой. Поех ръцете й и с тон, изразяващ наполовина молба, наполовина упрек, продължих: