Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Аз знаех стихотворението наизуст и често си бях представяла този сюжет, затова си позволих да отбележа, че според мен „абисинската девойка“ би трябвало да бъде много по-смугла и екзотична от безцветното момиче, което аз можех да представя, но отговорът на господин Честър не остави у мен никакво съмнение относно мнението му за моя вкус, бил той по повод изобразително изкуство, литература или нещо друго. Собствените ми усилия в рисуването и съчиняването на поезия бяха достатъчно доказателство. И все пак си спомням — преди Хенри да ми забрани да си губя времето в области, в които не съм надарена, — спомням си как гледах празното платно пред себе си, сякаш беше безкрайна вселена, и изпитвах радост, радост и нещо като наченки на страст.

Страст?

Първата брачна нощ, когато господин Честър дойде при мен с виновен и въодушевен поглед, ме научи на всичко, което трябваше да знам за страстта. Моето невинно желание тутакси охлади неговото, гледката на голото ми тяло го накара да коленичи — не с възторг, а с разкаяние. След това любовният му акт беше неудоволствие и за двама ни, хладно, безрадостно съвкупление като скачването на два локомотива. След като заченах детето, и това престана.

Така и не разбрах какво стана. Баща ми винаги ми беше казвал, че няма нищо лошо във физическото сливане между мъж и жена, които се обичат; това е дар от Бога, казваше той, за продължаването на рода. Ние сме чувстващи същества, невинни, докато злите помисли пропъдят невинността ни. Първородният ни грях не е стремежът към познание, а срамът, който Адам и Ева са изпитали от голотата си. Тъкмо този срам ги е пропъдил от Райската градина и до ден днешен не ни позволява да влезем в нея.

Горкият татко! Той никога не би разбрал студеното презрение, с което ме погледна Хенри, когато се отдръпна от прегръдките ми.

— Нямаш ли срам, жено? — попита той.

Срам? Не знаех какво е срам, преди да опозная Хенри.

И все пак у мен имаше плам, който нито смъртта на детето ми, нито хладината в брака ми можеха да потушат; и понякога въпреки ледените окови на живота си усещах как нещо у мен се размърдва, нещо, което ме плашеше. Докато гледах лицето на Хенри, съсредоточен в рисуването, внезапно изпитах рязко отвращение. Прииска ми се да хвърля цимбала на земята, да скоча от стола и да затанцувам гола, безсрамна под лъчите на пролетното слънце. Желанието беше непреодолимо и преди да се усетя, вече стоях права, крещях с цяло гърло с дрезгав, отчаян глас… Но Хенри изобщо не ме чу. Той продължаваше доволно да се мръщи над рисунката си, като поглеждаше за секунда към някакъв предмет зад гърба ми и после отново свеждаше очи към листа си. Рязко се извърнах и видях себе си, неизменно седяща на стола с цимбала в ръце.

Изпитах осъзнато чувство на облекчение и възторг. На никого не бях разказала за случката в църквата, макар че често се сещах за нея, като все повече се убеждавах, че трябва да е било халюцинация вследствие на лауданума и че едва ли ще се повтори. Но този път от вчера не бях вземала капки — не бях болна — и го нямаше онова усещане за гадене и спираловидно издигане нагоре, което бях изпитала в църквата. Предпазливо сведох поглед надолу: новото ми „тяло“ беше бяло, голо копие на онова, което бях напуснала. То излъчваше слаба сребриста светлина. Аз усещах мекия килим под краката си и хладината на въздуха по кожата си. Бях изпълнена с енергия и въодушевление, всичките ми сетива се бяха изострили и бяха придобили нови измерения извън сковаващата обвивка на тялото.

Внимателно се приближих към физическото си тяло и се запитах дали ако го докосна, ще се върна обратно в него; ръката ми премина безпрепятствено през дрехите и плътта. За миг изпитах странното усещане на пребиваване между две състояния: тялото ми — полусъблечена дреха на истинската ми жива същност. После се върнах обратно в него. Светът безшумно се намести около мен. След това отново изскочих навън, обзета от възторг при мисълта, че сега мога лесно да правя това, когато си поискам. След като придобих увереност, аз леко се понесох из стаята. Прииска ми се да направя някаква дяволия, затова скочих на главата на Хенри и се завъртях на темето му, но той нито за секунда не се откъсна от рисунката си. Спуснах се долу, изтичах до прозореца и погледнах навън, готова да скоча в градината, но реших да не оставям физическото си тяло толкова далеч зад себе си. Бързо погледнах назад, за да се уверя, че всичко е наред, и отхвърлила всяка предпазливост заедно с всички земни тегла, преминах през стъклото и излязох в градината.