Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Така гъсеницата мечтае да полети или какавидата мечтае да напусне тъмната си копринена люлка.

А аз? Какво крехко, опасно същество ще излезе от моя пашкул?

Ще полетя ли?

Или ще ужиля?

Тя лъже, повярвайте ми. Винаги съм се държал добре с нея, винаги. Дадох й повече любов, отколкото една жена има право да иска: боготворих я, дадох душата си за нея. Дадох й всичко, от което имаше нужда: сватба в бяло, дадох й хубавата си къща, изкуството си, поезията си. В деня, когато тя се омъжи за мен, аз бях най-щастливият човек на света.

Тя развали всичко, точно като прародителката си Ева в Райската градина. Семето беше покълнало в нея въпреки грижите ми. Трябваше да го предвидя.

Какво ви е казала? Че съм я отхвърлил? Че съм бил студен към нея? Помня как ме чакаше в спалнята след края на сватбената церемония: цялата в бяло, с разпусната коса, разпиляна по възглавниците и леглото чак до пода. За миг ми се стори, че е заспала. Промъкнах се в леглото, като внимавах да не я събудя, тялото ми — тръпнещо от ужасяваща нежност. Най-много от всичко исках да легна до нея, да вдъхна уханието й, люляка в косите й. В този миг се почувствах блажен: единственото ми желание беше към съня, към сладостта и невинността й и със сълзи на очи положих глава на възглавницата до нея.

За миг се възцари покой, после очите й се отвориха. Видях лицето си като в магически кристал: малко петънце, отразено в зениците й. Хладните й бледи ръце плъзнаха около врата ми. Почувствах как напук на себе си й отвръщам. Дотогава само я бях целувал, нищо повече, и когато тя допря устни до моите, сякаш потънах в нея, шепите ми се напълниха с косата й и с мекотата на гърдите й…

Трябваше да умра още тогава: никой мъж не е способен да понесе такова блаженство и смут. Усещах горещото й тяло през тънкия плат на нощницата, пробудения копнеж в себе си — и изведнъж се пренесох в онзи далечен ден в стаята на майка ми, ноздрите ми се изпълниха с ухание на жасмин, отново изпитах нагорещената до бяло възбуда, която ме беше обладала, която още ме владее. Не можех да помръдна. Не вярвах, че ще намеря сили да се извърна. Възможно е да съм извикал от отчаяние и омраза към себе си. Ефи се притискаше към мен като фурия: когато опитах да се освободя от нея, тя се метна отгоре ми и ме прикова към възглавницата, дългите й крака се увиха около мен, устата й се долепи до моята.

Почувствах соления вкус на устните й и започнах да потъвам в нея, косата й бе впримчила устата ми, очите ми и всичко наоколо като паяжина на някаква зловеща богиня паяк. Тя хвърли нощницата си, тъй както змия хвърля кожата си, и ме възседна като страховита жена кентавър, дръзко отметнала глава назад, отхвърлила всякаква скромност и приличие. За миг не можах да устоя: единствената мисъл в главата ми беше похотта.

Когато отново бях в състояние да мисля, ужасът ме прикова за леглото: къде беше моята просякиня, моята спяща красавица, моята бледа сестра? Къде беше детето, което така грижливо бях възпитал? Сега то беше голяма жена, потънала в горещия мрак на желанието си. Тя затвори очи и аз успях да се освободя от магията й, отблъснах я с цялата жестокост, на която омекналите ми ръце бяха способни. Очите й рязко се отвориха и за малко отново да потъна в дълбините им, но впрегнах всички сили на здравия си разум, за да се задържа на повърхността, и извърнах лице.

Тя нямаше срам. Последната ми надежда за спасение бе открадната от това момиче и аз го осъзнах с непоносима горчивина. Още усещах соления вкус на целувката й в устата си, споменът за допира й до кожата ми ме омайваше и аз проклех слабата си греховна плът. Проклех и нея, тази Ева на падението ми: проклех бялата й кожа и дълбоките като пещери очи, и косата, която ме караше да копнея до полуда по нея. От очите ми рукнаха сълзи, аз паднах на колене и започнах да моля за прошка. Но Бог не ми отвърна и мракът се изпълни с танцуващите демони на похотта ми. Ефи не разбра защо съм се отдръпнал от нея и отначало се опита да ме привлече със сълзи и ласки.

— Какво има? — тихо попита тя и ако не знаех, че е обладана до мозъка на костите от същия демон, който бе обладал и мен, бих се заклел, че е невинна. Гласът й звучеше колебливо като на малко момиче, а ръцете й около врата ми бяха нежни и любящи като на десетгодишно дете.

Не се осмелявах да й отговоря, затова гневно я отблъснах с ръце, стиснати в юмруци.

— Моля те… Хенри… — за пръв път ме наричаше с малкото ми име и интимността в това обръщение ме накара да се вцепеня от угризение.