Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Звукът от отваряне на врата ме откъсна от критичните ми размисли и аз останах поразен, когато видях същото момиче да влиза в стаята. Разпознах чертите, но Хенри не беше представил красотата й по подобаващ начин. Тя беше прекрасно крехко създание, подобно на брезичка, с най-фината и тънка талия, дълги изящни ръце с тънки пръсти и уста, на която трябваше само целувка, за да разцъфне. Беше облечена в скромна сива рокля и изглеждаше най-много на деветнайсет. Предположих, че е племенница на Хенри, а може би дори професионален модел, когото той си бе харесал. През ум не ми минаваше, че може да е госпожа Честър, затова най-невинно я заговорих:

— Казвам се Моуз Харпър. Приятно ми е.

Хубавицата се изчерви и промърмори нещо, като се оглеждаше с големите си уплашени очи, сякаш се боеше да не я видят с мен. Може би Хенри й беше говорил нещо по мой адрес. Усмихнах се.

— Хенри изобщо не би трябвало да ви рисува — казах аз. — Смятам, че никой не може да подобри делата на Майката Природа. Може ли да попитам как се казвате?

Още един поглед към Хенри, който беше погълнат от разговора си.

— Ефи Честър. Аз съм… — още един нервен поглед.

— Роднина на приятеля ни Хенри? Колко интересно. Не от страната от жена му, надявам се?

Още един поглед. Хубавицата решително сведе очи и промърмори нещо без следа от превзетост. Разбрах, че наистина съм я притеснил и като се боях да не събудя подозренията на благочестивия домакин, смених темата:

— Аз съм голям почитател на изкуството на Хенри — излъгах храбро. — Може да се каже, че съм колега… ученик на господин Честър.

Виолетовите очи ме стрелнаха с поглед, който изразяваше подигравка или подозрение.

— Наистина ли?

Малката хитруша! Тя ми се надсмиваше! Искрицата в очите й несъмнено беше насмешка. Изведнъж лицето й се озари. Усмихнах се.

— Не. Разочарована ли сте?

Тя поклати глава.

— Стилът му не ми харесва. Нямам нищо против модела. Горкият Хенри е рисувач, не художник. Дайте му хубава зряла ябълка, той ще я сложи върху парче коприна и ще седне да я рисува. Каква безсмислена загуба на време. Нито ябълката, нито публиката ще оценят жеста му.

Тя беше стъписана, но заинтригувана: дори забрави да погледне към Хенри.

— А вие? Ние какво ще направите? — поинтересува се хубавицата.

— Аз ли? Мисля, че за да рисуваш живота, трябва да го познаваш. Ябълките са за ядене, не за рисуване — аз й намигнах и се усмихнах. — А хубавите момичета са като ябълките.

— О! — тя закри устата си е ръце, очите й се откъснаха от моите и се стрелнаха към Честър, който току-що бе забелязал Холман Хънт сред гостите си и се бе увлякъл в усърден педантичен разговор. Хубавицата се извърна почти панически. Не, това не беше флирт, нищо подобно. Аз я хванах за ръката и леко я обърнах към себе си.

— Извинете. Само се пошегувах. Няма да ви дразня повече — тя надзърна в лицето ми, за да види дали говоря истината. — Бих добавил „давам ви честната си дума“, но не бих могъл да ви дам такава, защото нямам. Сигурно Хенри ви е говорил за мен. Така ли е?

Тя поклати глава сковано, резервирано.

— Не, едва ли. Кажете ми, харесва ли ви да позирате? Чудя се дали Хенри ви отстъпва от време на време на колегите си. Не? Много умно от негова страна. Какво има сега?

Тя отново се беше обърнала и аз забелязах на лицето й дълбока, искрена тревога. Ръцете й стиснаха меката фланелена тъкан на роклята и гласът й прозвуча тихо и неспокойно:

— Моля ви, господин Харпър…

— Какво? — попитах аз със смесица от раздразнение и тревога.

— Моля ви, не ми говорете за позиране! Не ми говорете за отвратителните картини. Омръзна ми да слушам за картините. Мразя ги!

Ставаше все по-интересно. Понижих тон заговорнически:

— Честно казано, и аз.

Тя неволно се изкиска и от тревогата в очите й не остана и следа.

— Омръзна ми да играя една и съща роля всеки ден — продължи като в унес. — Винаги да бъда послушна, кротка, да бродирам, да заемам красиви пози, когато отвътре ми идва… — тя отново млъкна, вероятно осъзнала, че надхвърля границите на приличието.

— Но Хенри сигурно ви плаща добре — предположих.

— Пари! — възкликна тя с искрено презрение и аз реших, че момичето определено не е професионалистка.

— Да можех и аз да си позволя такова презрително отношение към парите — отвърнах небрежно. — Или поне кредиторите ми да се отнасяха така към тях.

Тя отново се изкиска.

— Да, но вие сте мъж — каза и внезапно отново се натъжи. — Можете да правите каквото поискате. Не ви се налага… — гласът й печално заглъхна.