Джоан Харис - Спи, бледа сестро

— А вие какво искате? — попитах аз.

Тя ме погледна за миг и в очите й сякаш проблесна нещо… нещо като обещание за тъмна страст. После — нищо. Лицето й отново придоби печално изражение.

— Нищо.

Понечих да й отвърна, когато долових нечие присъствие зад гърба си. Обърнах се и видях Хенри, който бе улучил момента с точността на часовникар, след като най-после беше оставил Хънт да се смеси с останалите гости. Момичето до мен се вцепени, лицето й се изопна и аз се запитах какво влияние има Хенри върху нея, за да й внушава такова страхопочитание. И не просто страхопочитание: в очите й се четеше нещо близко до ужас.

— Добър ден, господин Харпър — каза Хенри с типичната си пунктуална любезност. — Виждам, че сте дошли да разгледате картините ми.

— Разбира се — отвърнах аз. — И колкото и да са хубави, не мога да не забележа, че не са успели да уловят докрай очарованието на модела.

Това беше грешка. Приветливото изражение на лицето му се смени с ледена гримаса. С най-хладен тон той най-после ни представи един на друг:

— Господин Харпър, това е съпругата ми госпожа Честър.

Може би сте забелязали, че аз притежавам известен чар: наложи се да го пусна докрай в действие, за да поправя грешката си и да създам добро впечатление. След няколко минути най-безсрамни ласкателства Хенри отново се разтопи, а аз забелязах как брезичката ме погледна веднъж-дваж крадешком и тогава се заклех, че ще й дам сърцето си. Поне за известно време.

Първото, от което имах нужда, беше да си осигуря достъп до хубавицата. За да съблазниш омъжена жена, са нужни търпение и добра стратегия, повярвайте ми, а също и здрави позиции във вражеския лагер, затова отначало нямах представа как развратник като мен би могъл да намери място в живота й и в сърцето й. Търпение, Моуз, повтарях си аз. Преди това трябва да изприказваш цял куп приказки!

В хода на разговора аз положих всячески усилия да съблазня не съпругата, а съпруга. Изказах възхищението си от Холман Хънт, когото, както знаех, Хенри обожаваше; обсъдих новите декадентски тенденции в изкуството на Росети, разприказвах се за пътуванията си в чужбина, изразих интерес към най-новата картина на Хенри (чудовищна идея, която по нищо не отстъпваше на досегашните му чудовищни идеи) и най-накрая обявих желанието си да ми направи портрет.

— Портрет? — Хенри беше целият слух.

— Да… — колебливо и с премерена скромност продължих аз. — Нещо с традиционен сюжет, библейски, средновековен… не съм мислил още за това. Но от известно време наблюдавам развитието на стила ви и след тази хубава изложба… Завчера говорих със Суинбърн за вас — всъщност той ми подхвърли идеята да си поръчам портрет.

Лесна лъжа: знаех, че пуритан като Хенри трудно би разменил и дума с човек като Суинбърн, за да провери казаното от мен, а и двамата еднакво добре знаехме за отношенията между Суинбърн и Росети. Хенри се наду като сладкиш за чай. Започна да разглежда лицето ми.

— Фини черти, бих казал — замислено отбеляза той. — Достойни за картина. Как предпочитате — анфас? Или три четвърти?

Устните ми се разтеглиха в усмивка и аз побързах да скрия подигравката зад почтителност.

— Оставям се в ръцете ви — казах.

Когато вратата се отвори и го зърнах за пръв път, бях убедена, че ме е видял. Не тялото ми, а същината ми в най-разголената, най-беззащитната й форма. Тази мисъл ме ужаси и в същото време силно ме заинтригува. За миг ми се прииска, докато съпругът ми не ме гледа, да се разскачам и да затанцувам пред този непознат, най-безсрамно да изляза от бледата обвивка на плътта, която можех да напускам когато пожелая.

Не мога да обясня странната невъздържаност, която ме обзе. Може би се дължеше на изострените възприятия в резултат на доскорошното ми боледуване, може би на лауданума, който бях взела по-рано през деня заради главоболието си, но още щом зърнах Моузес Харпър, аз разбрах, че това е изцяло физическо същество, ръководено от собствените си желания и удоволствия. Докато го наблюдавах и разговарях с него пред разсеяния поглед на съпруга си, осъзнах, че Моузес с всичко, което аз не съм: той излъчваше енергия, дързост, независимост и самодоволство като самото слънце. Най-хубавото беше, че у него нямаше и капка срам и тази липса на срам ме привлече неудържимо. Когато докосна ръката ми с тихи нежни думи, заредени с обещание за чувственост, усетих как бузите ми пламват, но не от срам.

Наблюдавах го крадешком, докато разговаряше с Хенри. Не помня и дума от онова, което каза, но гласът му ме караше да тръпна от удоволствие. Беше с десетина години по-млад от Хенри, с кокалесто тяло, остри черти и дяволито изражение. Носеше косата си дълга и вързана ниско на тила по ексцентричен, старомоден начин. Облеклото му също беше преднамерено неофициално дори за сутрешно посещение, нямаше шапка. Харесаха ми очите му — сини, леко присвити, сякаш през цялото време се смееше — и непринудената му подигравателна усмивка. Несъмнено забеляза, че го гледам, но само се усмихна и продължи разговора си.