Аз послушно и смирено се съгласих, обещах да правя ежедневни разходки до църквата и обратно и редовно да вземам лекарството си. Оттогава се погрижих количеството лауданум в шишето прогресивно да намалява и три пъти дневно поливах с него цветето в саксията на стълбите. Хенри не подозираше нищо. Всъщност той се прибираше от ателието си в почти весело настроение. Казваше, че работата по картината напредва много добре, макар и бавно, и че Моуз му позира по три часа на ден. Хенри работеше до вечерта и когато времето се оправи, аз започнах всеки следобед да излизам на дълги разходки до гробището. Веднъж-два пъти Таби дойде с мен, но тя имаше прекалено много къщна работа, за да ме придружава постоянно. Освен това, казвах, аз ходя само до църквата: нищо лошо не би могло да ми се случи, а и сега, когато зимата е свършила, вече се чувствам много по-добре. Три-четири пъти минах по един и същ маршрут от „Кромуел Скуеър“ по „Суейн Лейн“ и надолу по хълма до църквата „Свети Архангел Михаил“. След деня на видението в църквата — същия, в който изгубих бебето — аз се чувствах странно привързана към това място, изпитвах желание да вляза вътре сама и да се опитам да възстановя онова усещане за значимост, което бях изпитала в онзи ден, за откровение. Но ходех там само в неделя с Хенри. Откакто Уилям бе заминал за Оксфорд, аз чувствах, че Хенри ме следи по-внимателно отвсякога. Не се осмелявах и за секунда да сваля маската на послушанието.
Но сега се чувствах почти като на празник. Наслаждавах се на разходките извън дома повече, отколкото дръзвах да си призная, и карах Хенри да вярва, че се разхождам само защото така ми е наредил. Ако знаеше колко много означават за мен тези излизания навън, със сигурност щеше да ги забрани. Затова аз грижливо пазех тайната си и радостта си, докато нещо диво и безумно вътре в мен подскачаше и ликуваше. Няколко пъти се опитах да вляза в църквата, но всеки път там имаше прекалено много хора — служби, кръщенета, сватби… веднъж дори едно погребение, с редици от опечалени, облечени в черно, пеещи мрачни химни под зловещите звуци на органа. Не се осмелих да вляза. Отдръпнах се от полуотворената врата, смутена и дори малко уплашена от вълната оглушителен звук. В бързината едва не съборих вазата с бели хризантеми, поставена до входа. Вдигнах шум, една жена се обърна и ме изгледа втренчено, почти заплашително. Вдигнах ръка в безпомощен жест на извинение и продължих да отстъпвам назад, когато изведнъж усетих как краката се огъват под тежестта на тялото ми. Погледнах нагоре и видях как сводът неудържимо се върти, приближава се към мен, лицето на свети Себастиян наднича в моето, свети Себастиян се усмихва, оголва зъби…
Не сега, нервно си помислих аз, като се мъчех да се овладея. Огледах се наоколо като обезумяла и видях същата жена, която продължаваше да ме гледа втренчено, сякаш ме познаваше. Отдалеч се разнесе глас, който произнасяше полупознато име. Обзе ме неразумна паника, аз се обърнах, рязко се отърсих от транса си и затръшнах тежката врата. Спънах се, помъчих се да запазя равновесие и политнах с главата надолу право към облечения в черно силует, застанал в подножието на стълбите. Ръцете му здраво се сключиха около мен. Бях крайно изнервена и понечих да извикам с цяло гърло, когато погледнах в лицето на нахалника и видях, че е Моуз.
— Госпожо Честър! — той изглеждаше изненадан да ме види и веднага ме пусна с израз на разкаяние, който би изглеждал непресторен, ако не беше дяволитата искрица в очите му. — Много съжалявам, че ви уплаших така. Простете ми.
Аз се помъчих да запазя самообладание.
— Всичко е наред — казах. — Не беше заради… вас. Влязох в църквата и се натъкнах на заупокойна служба. Надявам се, че не съм ви ударила — довърших колебливо.
Той се засмя, но почти на секундата присви очи в израз на умерена загриженост.
— Да не ви е прилошало? — попита. — Изглеждате доста бледа. Елате да седнете за малко — той сложи ръка на раменете ми и ме поведе към една пейка на няколко крачки по-нататък. — Толкова сте студена! — възкликна, когато ръцете му докоснаха моите. Преди да успея да кажа и дума, Моуз свали палтото си и ме наметна с него. Аз понечих да възразя, но той беше весело настоятелен, а и ми беше много удобно да седя на пейката с ръката му около раменете си и да усещам миризмата на вълна и тютюн, идваща от палтото му. Ако ме беше целунал в този момент, щях да му отвърна с цялото си сърце, знаех го — и не изпитвах никаква вина.
Читать дальше