Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Вратата се затръшна в лицето ми.

Бързо отворих очи и я видях, хитрушата: смееше ми се през железните решетки. Отначало се разсмях и се опитах да блъсна вратата, но резето от външната страна беше спуснато.

— Ефи!

— Страшно е, нали? — попита тя.

— Ефи, пусни ме да изляза!

— Да си затворен, да не можеш да се освободиш? С Хенри се чувствам така през цялото време. Той не иска да съм жива. Иска да съм кротка и студена като труп. Не знаеш какво е, Моуз. Той ме кара да вземам лауданум, за да бъда кротка и послушна, а отвътре ми идва да крещя, да хапя и да тичам гола из къщата като дивачка!

Усещах страстта и омразата й: не можете да си представите колко възбуждащо беше това за моя преситен вкус. Но се чувствах и неловко. За миг дори си помислих да изоставя цялото начинание, питах се дали не е прекалено страстна за мен, дали ще мога да я обуздая, но предизвикателството беше твърде голямо. Аз заръмжах като тигър и започнах да хапя пръстите й през решетката. Тя се разсмя неудържимо — обезумял писък на птица над блатата.

— Няма да ме предадеш, Моуз.

Това беше не въпрос, а твърдение. Поклатих глава.

— Направиш ли го, ще те доведа тук и ще те погреба завинаги — тя се шегуваше само наполовина. Аз целунах кокалчетата на пръстите й.

— Обещавам.

Чух как резето изскърца в полумрака и Ефи влезе в гробницата при мен. Пелерината й падна на пода заедно с кафявата й рокля. В бялото си бельо тя приличаше на привидение, а докосването й бе горещо като сяра. Беше много неопитна, но го компенсираше с ентусиазма си. Казвам ви, направо се уплаших. Тя се притискаше към мен, хапеше ме, драскаше ме, разкъсваше ме със страстта си и в тъмното аз не можех да определя дали крещи от тревога или от удоволствие. Отвръщаше на предпазливата ми нежност с ожесточение, което ме стискаше за гърлото. Актът беше бърз и брутален — като убийство — и след това тя се разплака, но според мен не от разкаяние.

В нея имаше някаква загадка, която ме изпълваше с възхищение, с преклонение, каквито никога не бях изпитвал към друга жена. Необяснимо за себе си аз чувствах, че сякаш ме е пречистила.

Знам какво си мислите.

Мислите, че съм се влюбил в момичето. Е, не е така. Но в онази вечер — само тогава, забележете — ми се стори, че изпитвам към нея нещо по-дълбоко от кратките си увлечения по други жени. Сякаш случилото се бе пробудило нещо в мен. Не бях влюбен в нея, но когато същата нощ се прибрах в стаята си с тяло, цялото изподраскано и натъртено, сякаш съм бил на война, не можех да заспя. Цяла нощ седях пред камината и мислех за Ефи, пиех вино и се взирах в нажежените въглени, сякаш бяха очите й. Но колкото и да пиех, не можех да утоля жаждата, която горещото й докосване бе събудило в мен, и цял бордей куртизанки не би могъл да облекчи болката от копнежа ми по нея.

За щастие, напоследък Хенри се прибираше у дома късно: аз си дойдох след седем, а той обикновено идваше за вечеря. Когато влязох през задния вход, чух как Таби си тананика в кухнята и разбрах, че господин Честър още не се е прибрал. Промъкнах се по стълбите и се затворих в стаята си, за да съблека смачканата рокля, като избрах бялата от дебело памучно платно със син пояс, която бе започнала да ми омалява, но беше любимата на Хенри. Докато се обличах припряно, аз се запитах дали той ще забележи промяната, така ясно изписана на лицето ми, липсата на погребалната маска, която толкова дълго ме отделяше от света на живите. Цялата треперех ожесточено и дълго стоях пред огледалото, докато се уверя, че следите от докосването на моя любим — следи, които ме изгаряха навсякъде по тялото — съществуват единствено във въображението ми.

Вдигнах поглед към стената, където висеше „Малката просякиня“ и не можах да потисна смеха си. Разсмях се истерично, почти до припадък, загледана в кротките, безжизнени очи на детето, което нямаше нищо общо с мен. Аз не бях просякинята на Хенри — нито сега, нито дори в детството си. Най-добрият ми портрет лежеше на дъното на кошницата ми за бродерия, лицето, изцапано с кръв. „Спящата красавица“ се бе събудила и беше настигната от ново проклятие. Нито Хенри, нито който и да било друг можеше да ме накара да заспя отново.

На вратата се почука, аз се стреснах, обърнах се и видях Хенри да стои в коридора с непроницаемо изражение. Не можах да потисна уплашения си трепет. За да го скрия, започнах да реша косата си с големи плавни движения, „от горе до долу, от горе до долу“, подобно на русалката от стихотворението. Като стисках косата си в ръце, аз придобивах смелост, сякаш тя бе запазила частица от дързостта и увереността на любимия ми. Хенри влезе в стаята и заговори с необичайно благоразположение: