Джоан Харис - Спи, бледа сестро

— Успокой се — прошепна той и пръстите му запълзяха по гръбначния ми стълб, който изпъкваше през ленената нощница. — Доброто ми момиче. Сладката ми Ефи.

И когато с алчни и треперещи ръце започна да разкопчава копчетата на нощницата ми, аз потънах във вълна от омерзение и пасивно се оставих на ласките му, като не спирах да се моля на дивия езически бог, който Моуз бе пробудил в мен, всичко да свърши по-бързо и Хенри да се махне, за да се хвърля в кладенеца на лауданума и да излича спомена за противните му гузни прегръдки.

Събудих се сякаш от дълбок припадък и щом видях как дневната светлина се процежда през завесите на стаята ми, със залитане станах от леглото и отидох да отворя прозорците. Въздухът беше свеж и влажен, аз протегнах ръце към слънцето и почувствах как треперещите ми крайници отново се изпълват със сила. Измих грижливо цялото си тяло и след като облякох чисто бельо и сива фланелена рокля, се почувствах достатъчно уверена, за да сляза на закуска. Нямаше още седем и половина, Хенри ставаше късно и едва ли щеше да е слязъл, така че аз имах достатъчно време да си възвърна самообладанието след случилото се предишната нощ — по-добре беше Хенри да не разбере как се чувствам, да не види каква власт има върху мен.

Таби беше приготвила яйца с шунка, но аз не можах да хапна нищо. Пийнах малко горещ шоколад — по-скоро заради Таби, отколкото заради себе си, защото не исках да каже на Хенри, че се чувствам зле. Затова отпивах от шоколада, застанала до прозореца със сборник стихотворения в ръце в очакване слънцето да изгрее. Хенри се появи в осем, облечен в строги черни дрехи, сякаш щеше да ходи на църква. Мина покрай мен, без да каже и дума, седна на масата, разгърна „Морнинг Поуст“ и щедро си сипа шунка, яйца, препечени филийки и бъбречета. Започна да се храни безшумно — единственият звук идваше от шумоленето на хартия — и като остави почти цялата храна непокътната, стана, грижливо сгъна вестника и ме погледна.

— Добро утро — казах аз кротко и обърнах страницата на книгата си.

Хенри не отговори, само присви устни — винаги правеше така, когато беше ядосан или когато някой му противоречеше. Каква беше причината за яда му — не можех да предположа, но той често менеше настроенията си и аз отдавна вече не се опитвах да го разбера. Хенри пристъпи към мен, погледна каква книга чета и се намръщи.

— Любовна лирика — каза той с горчивина. — При цялото образование, което така щедро съм ви дал, госпожо, не би следвало да пилеете здравия разум, даден ви от Бог, в четене на подобна мерзост!

Аз побързах да затворя книгата, но вече беше късно.

— Не ти ли дадох всичко, което искаше? Липсвали ли са ти някога рокли, пелерини и шапки? Не бдях ли над теб, когато беше болна, не търпях ли меланхолиите ти, истериите ти, главоболията ти? — горчивият му тон стана писклив, рязък като струна на пиано.

Аз кимнах предпазливо.

— Любовна лирика! — възкликна Хенри. — Значи всички жени сте еднакви, така ли? Няма ли поне една жена, неопетнена от покварата на целия ви род? „Мъж намерих един от хиляда, но жена между всички тях не намерих.“ Нима съм толкова лош учител, след като ученичката, която съм смятал за най-недокосната от слабостите на своя пол, си губи времето в капризни съзерцания? Дай ми книгата! — той взе книгата от ръцете ми и победоносно я хвърли в огъня. — Разбира се — добави злобно, — майка ти е проста жена, отдадена на суетата на модния свят. Предполагам, че изобщо не те е възпитавала. А баща ти? Представям си какъв свещеник е бил, след като ти е позволявал да пълниш главата си с измишльотини. Сигурно е смятал тези опасни брътвежи за романтични.

Знаех, че трябва да си замълча, за да избегна скандала, но още бях изпълнена с отвращение от предишната нощ и като гледах как книгата ми със стихове на Шели, Шекспир и Тенисън се гърчи в пламъците, почувствах как ме обзема силен, опустошителен гняв.

— Баща ми беше добър човек! — заговорих аз с ожесточение. — Понякога чувствам, че идва при мен, наблюдава ме. Наблюдава ни двамата заедно.

Видях как Хенри се вцепени.

— Чудя се какво ли си мисли — продължих с по-тих глас. — Чудя се какво ли вижда.

Лицето на Хенри се сви в юмрук и аз неудържимо закрещях:

— Как се осмеляваш да гориш книгите ми! Как се осмеляваш да ми четеш проповеди и да се държиш с мен като с дете! Как можеш, след като снощи… — стиснах зъби и млъкнах, едва успяла да задържа тайната на омразата си в себе си.

— Снощи… — промърмори той тихо.