Джоан Харис - Спи, бледа сестро

— Извинете, че ви се натрапвам — продължи той усмихнат, — но завчера посетих изложбата ви и останах заинтригуван — мъжът говореше ясно и отчетливо, като показваше белите си зъби. — Доктор Ръсел — представи се той. — Франсис Ръсел, автор на „Теория и практика на хипнозата“ и „Десет случая на истерия“.

Името му ми се стори познато. Като се замислих, и лицето му. Предположих, че е възможно да съм го видял на изложбата.

— Може би ще ми направите компания за чаша чай или нещо по-силно? — предложи Ръсел.

Аз оставих полупразната си чаша кафе.

— Обикновено не пия алкохол — казах, — но още една чаша кафе ще ми дойде добре. Малко съм… уморен.

Ръсел кимна.

— Напрежение, типично за артистичния темперамент — отбеляза той. — Безсъние, главоболие, нарушено храносмилане… Много от пациентите ми проявяват същите симптоми.

— Разбирам.

Наистина разбирах: човекът просто ми предлагаше услугите си. Тази мисъл донякъде ме успокои, но се запитах дали зад привидно дружелюбното му поведение не се крие нещо зловещо. Ядосах се на себе си, че съм си го помислил, и приветливо се усмихнах на човека.

— И какво препоръчвате в такива случаи? — попитах аз.

Известно време разговаряхме. Ръсел се оказа интересен събеседник, добре запознат с живописта и литературата. Той заговори за упойващите вещества, за това как се използват в изкуството на символистите, за необходимостта им при някои хора с по-чувствителен темперамент. Споменах му за Ефи и Ръсел ме увери, че употребата на лауданум, особено при чувствителните млади дами, е най-добрият метод за борба с депресията. Този Франсис Ръсел беше много приятен и здравомислещ млад човек. След един час в компанията му аз почувствах, че мога да му загатна за странните състояния на Ефи. Не навлязох в подробности, разбира се, само намекнах, че съпругата ми има странни приумици и боледува необяснимо често. С облекчение установих, че диагнозата на доктора до голяма степен съвпада с моята. Смътното ми чувство за вина от това, че може би донякъде съм отговорен за деянията на Ефи миналата нощ, утихна, когато научих, че подобни чувства не са необичайни: правилният термин, както ме уведоми докторът, е „съчувствие“ и аз не бива да изпадам в депресия заради естествените си реакции.

Напуснахме „Какаово дърво“ с най-добри чувства един към друг, разменихме визитните си картички и се уговорихме да се срещнем отново, затова когато тръгнах към ателието за срещата си с Моузес Харпър, аз бях в далеч по-оптимистично настроение, убеден, че в Ръсел съм намерил съюзник, оръжие срещу въображаемите си пристъпи на вина. Науката беше на моя страна.

Разбирате ли, тя се нуждаеше от мен. Наречете ме злодей, ако щете, но аз я правех щастлива, а това беше повече, отколкото вие със своя морал бихте постигнали. Тя беше по-самотна от всички хора, които някога бях срещал, затворена в кулата си от слонова кост с бездушния си принц, със слугите си и с всичко, което можеше да иска, освен любов. Аз бях това, от което се нуждаеше, и колкото и да ме презирате, именно аз я научих на всичко. Тя беше способна ученичка без задръжки. Приемаше всичко без резерви, без срам и престорена свенливост. Не аз покварих нея, а по-скоро тя поквари мен.

Срещахме се колкото можехме по-често, най-вече следобед, когато Хенри още работеше, а аз свършвах да позирам. Работата му напредваше много бавно и той рисуваше до седем вечерта. Така аз имах достатъчно време да се видя с Ефи и тя да се прибере, преди той да се е върнал, така че Хенри не разбираше колко време я е нямало. Колкото до старата Таби, ако и да подозираше нещо, поне не говореше за това.

Така продължи около месец: с Ефи се срещахме или на гробището, или в дома ми. Тя често менеше настроенията си: понякога беше силно изнервена и напрегната, понякога жива и весела, всеки път различна. Това се отразяваше на ласките й и човек оставаше с впечатлението, че е с много различни жени. Предполагам, че затова се задържа толкова дълго с мен: да ви кажа, аз доста лесно се отегчавам.

Разказваше ми, че сънува как пътува по света, понякога ми описваше непознати и далечни места, на които е била, и плачеше над изгубената красота на съня. Освен това казваше, че може да напуска тялото си когато пожелае и да наблюдава хората около себе си, без те да го съзнават; говореше ми за физическото удоволствие от това и ме караше и аз да опитам. Беше убедена, че ако се науча да го правя, ще можем да се любим извън телата си и да бъдем заедно завинаги. Няма нужда да казвам, че така и не успях да го направя, макар че наистина се опитвах с помощта на опиум и после се чувствах глупаво, че съм й повярвал. Тя обаче си вярваше, тъй както вярваше на всяка моя дума. С историите си я карах да тръпне, да бледнее, да се смее, да плаче, да се ядосва и това ми доставяше истинско удоволствие. Разказвах й истории за призраци, богове, вещици и вампири, които помнех от ранното си детство, и оставах поразен от детинската й жажда за тези разкази, от изгубения й потенциал за учение.