Джоан Харис - Спи, бледа сестро

— Спи, момиче — шепнеше тя. — Днес е рожденият ти ден и ще има балони, обещавам ти. Виждаш ли ги?

Те се носеха около мен, пъстроцветни, сияещи на слънцето. Кимнах. От далечината чух собствения си глас да изрича сънлив отговор.

Видях палатката отгоре, видях Моуз, седнал на дънера, чух търговците по сергиите, които хвалеха стоката си.

— Топли питки с джинджифил! Ленти и панделки! Захарни пръчки!

Усетих миризмата на суетливата тълпа, на топъл хляб, на бонбони и на животни. Закръжих безцелно като вълшебно килимче от приказките, после почувствах как нещо леко ме тегли надолу към червена палатка, на която с големи букви пишеше: „ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, МАРТА.“ Навсякъде около надписа бяха накачени балони и ми се стори, че от вътрешността на палатката се разнася музика, музика от латерна или детска механична играчка. Започнах да се спускам към палатката.

Щом краката ми докоснаха земята, осъзнах, че слънцето вече се е скрило. Беше студено и яркият надпис бе изчезнал; на негово място висеше малък окъсан плакат, на който пишеше:

Почувствах как се приближавам към палатката и радостта ми постепенно се изпарява. Започна да ми става студено, обзе ме мъчителен, болезнен хлад, който ме откъсна от приятния сън и ме потопи в земен мрак. Видях как палатката се отвори пред мен и колкото и да се борех, не можех да устоя на зловещото привличане, идващо от този отвор. Усещах миризмата на стара слама, стояла дълго на слънце, отблъскващата воня на влажни мухлясали дрехи и острия мирис на восък. Когато влязох в палатката и очите ми се приспособиха към тъмнината, видях, че съм сама и че покрай всички стени — сега палатката изглеждаше много по-широка, отколкото ми се бе сторило в началото — са наредени дървени рамки или клетки, в които са поставени експонатите в естествена големина. Запитах се защо съм изпитала такъв страх на влизане: това бяха восъчни фигури, ръцете и краката им бяха скрепени с конски косми и китова кост, дрехите им — залепени за телата. Кръвта беше червена боя, дори бесилото на прочутия обесен никога не бе използвано за истински екзекуции. Но изведнъж ми се стори, че всички те са живи, че Удушвачът и Човекът заек в ъгъла ме дебнат, скрити зад тънките си маски от восък…

Отстъпих назад, ядосана на себе си за детинския си, неразумен страх, и извиках с цяло гърло, когато се ударих в експоната отзад. Дори в безтелесното си състояние усетих миг на съпротивление, когато докоснах дървото на рамката, и рязко се обърнах да видя какво има зад мен. В клетка от тел и дъски беше запечатана странна сцена, а на дървото бе окачена табелка с надпис:

Приближих се и присвих очи на слабата светлина: видях, че сцената представлява малка стаичка, вероятно детска, с креватче, застлано с юрган на кръпки, малка табуретка, нощна масичка и една-две картинки като онези, които аз държах в стаята си като дете. На масичката имаше цветя — невени в стъклен буркан, — а до леглото бяха наредени опаковани подаръци. До отворения прозорец се полюшваха балони.

Но защо си бях въобразила, че е тъмно? През прозореца влизаше сноп светлина и падаше на голия дъсчен под: вечерна светлина с топло розово сияние, което изпълваше приветливата детска стая. На леглото седеше мъж, най-вероятно дошъл да пожелае лека нощ на малкото си момиче, което стоеше по нощница, стиснало в ръката си плюшена играчка. Момичето изглеждаше около десетгодишно, дългата му черна коса се спускаше отвесно надолу покрай спокойното лице с тънки черти. Не можех да видя лицето на мъжа, защото той седеше с гръб към мен, но тежкото му телосложение, квадратната долна челюст, скованата поза ми се сториха странно познати. Приближих се с любопитство, като се зачудих защо тази уютна домашна сцена е намерила място в Галерията на гротеската.

Щом помръднах, момичето вдигна глава към мен и аз отскочих назад, като едва се сдържах да не извикам. Момичето отново застана неподвижно, без да откъсва втренчения си поглед от мен, и ми беше трудно да повярвам, че това е просто восъчна фигура и конски косми. Отново пристъпих колебливо напред, ядосана, че съм се стреснала от нищо и никаква машинария: в Лондонската галерия на восъчните фигури имаше такива приспособления, които се задействаха от стъпване върху плочка на пода и караха експонатите да се движат, когато край тях минават посетители. Започнах да оглеждам пода за скритата плочка.