Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Ето! Щом стъпих на следващата дъска, фигурата отново се размърда: обърна глава към мъжа с плавно, естествено движение, което в никакъв случай не беше механично. Косата падна на лицето й и тя я отметна с лек нервен жест, а с другата си ръка стисна дебелия памучен плат на нощницата. Изведнъж реших, че въпреки подвеждащото наименование „експонат“ това са истински актьори, които разиграват безвкусно представление пред мен, и се разсърдих на себе си за страха си, разсърдих се, но в същото време ме обзе зловещо предчувствие. Знаех какво ми предстои да видя, сякаш си бях припомнила събитие от собственото си минало, и подтиквана от нарастващ ужас, докоснах телената мрежа, която ме отделяше от сцената. Нервно извиках на детето:

— Момиченце!

То не реагира, а бързо тръгна към леглото. Аз извиках по-силно:

— Момиченце! Ела тук! — гласът ми прозвуча пискливо, но момиченцето остана неподвижно като механична играчка. Опитах се отново да извикам, но вместо това влязох в клетката и се озовах в стаята. Изведнъж ми прималя, аз залитнах и протегнах ръце към момиченцето, сякаш то можеше да ми помогне…

Отново бях на десет години, бях дошла да видя майка си, както правех всяка неделя. Обичах я и исках да бъда с нея всеки ден, но знаех, че е невъзможно: майка ми имаше работа и не искаше да й се пречкам. Чудех се какво работи. Харесваше ми къщата й, толкова голяма и пълна с красиви неща: статуи на слонове от Индия, драперии от Египет и килими от Персия, като в „Хиляда и една нощ“. Може би когато пораснех, щях да заживея с майка си вместо с леля Ема — и без това леля Ема не ми беше никаква леля, а учителка, и изобщо не харесваше майка ми. Не че говореше нещо против нея, но аз се досещах за мнението й по смешната физиономия, с която казваше „бедната ви майка“, сякаш току-що бе глътнала лъжица рибено масло. Майка ми не ми даваше рибено масло. Позволяваше ми да се храня на масата с нея, вместо отделно с другите деца, и ми даваше торта и сладко, а понякога и малко червено вино, разредено с вода.

Случваше се хубавите млади жени, които живееха в къщата на майка ми, да идват при мен и да си говорим: харесвах ги, защото винаги бяха много мили, даваха ми бисквити и бонбони и винаги ходеха с красиви рокли и бижута. Леля Ема не биваше да разбира за това: преди години, когато бях още малка, бях й споменала и тя страшно се ядоса, каза: „Тази жена няма никакъв срам, води детето на онова място, при другите окаяни създания!“ Опитах се да й обясня, че не са окаяни, че всеки ден общуват с интересни хора, но леля Ема беше прекалено ядосана, за да ме чуе. Затова сега не й казвам нищо. Така е по-добре.

Но тази вечер майка ми каза, че трябва да си легна рано, защото очаква гости. Нямах нищо против: понякога се правя на заспала и докато тя си мисли, че съм в леглото, аз се измъквам и гледам красивите дами и господа през дупките в парапета. Седя си съвсем тихо, никой не ме забелязва. Е, мен рядко изобщо ме забелязват. Но не и тази вечер.

Господинът беше много мил, каза, че няма да каже на майка ми. Дори не знаеше, че майка ми има дъщеря, и се изненада, но беше много любезен. Каза, че изглеждам много хубава в нощницата си и че ако се държа като добро момиче, ще дойде да ми пожелае лека нощ и ще ми разкаже приказка.

Аз обаче не знам дали да му вярвам. Изглежда смешен, гледа ме особено и ми се иска изобщо да не съм го канила в стаята си. Питам го:

— Ами приказката?

Но той сякаш изобщо не ме чува. Само продължава да ме гледа по своя смешен начин и аз започвам да съжалявам, че майка ми не е тук. Ако я повикам, тя ще разбере, че съм излизала от стаята си… Той се приближава, протяга ръце, може би само ще ме целуне за лека нощ и ще ме остави на мира.

— Каквато майката, такава и дъщерята — шепне господинът и ме дърпа към себе си, но аз не разбирам за какво говори. Мирише странно, на сол, като река след дъжд, а устните му са много студени. Опитвам се да го отблъсна; не знам защо, но ме е страх от него — той ме целува така, както възрастните господа целуват дамите.

Казвам му: „Не“, но той само се смее и ми говори: „Ела тук“… и други неща, които не разбирам. Толкова е силен, не мога да помръдна ръцете си, за да го отблъсна, иска ми се да го ухапя, но знам, че е гост на майка ми, а така копнея майка ми да ме обича и да ме вземе при себе си завинаги. Не искам да се държа като бебе. Не мога да дишам, опитвам се да кажа: „Спрете, прекалено силно ме притискате“, но думите не излизат от устата ми. Изведнъж той ме бута на леглото, толкова е тежък, страхувам се, че ще ме смачка, започва да съблича нощницата ми и този път успявам тихичко да извикам, но той запушва устата ми с ръка. Започвам да се боря, вече не ме интересува дали ще ме помислят за бебе, дали майка ми ще разбере, че съм излизала от стаята, дали леля Ема… Успявам да захапя ръката му и стисвам зъби, той има отвратителен вкус на пот и на парфюм, изругава и ме пуска. Аз си поемам дъх и започвам да крещя: