Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Казах ви, тя беше нещо ново за мен, обезоръжаваше ме във всеки следващ миг. Но истинската й дарба, както при всяка жена, беше да чувства и понякога ми ставаше жал за Хенри Честър, който не можеше да използва и да оцени мощната страст у бедната малка Ефи.

Промяната настъпи един ден, когато реших да я заведа на пътуващия панаир, разположен на „Айлингтън Роуд“. Всички жени обичат панаирите заради пъстрите дрънкулки, Тунела на Любовта и ясновидките, които предсказват красиви смугли мъже и голяма челяд. Колкото до мен, аз бях дочул, че там ще има изложба на гротескни човешки създания — нещо, на което от ранна детска възраст не можех да устоя. Открай време се интересувах от тези уродливи същества, подигравка на безпощадния Бог. Чувал съм, че в Китай подобни изложби са много на мода и тъй като естествената уродливост не се среща толкова често, семействата с повече деца често продават новородените си бебета на такива панаири, които ги използват за атракция. Бебетата, най-често нежелани момичета, съзнателно се деформират, като се държат в малки клетки, където няма простор за растежа на ръцете и краката им. В резултат на това след няколко години такъв живот се получава комичното уродливо създание, което всички деца обичат — джуджето.

Разказах тази история на Ефи, докато пътувахме към панаира, и после ми трябваха цели петнайсет минути, за да я успокоя. Как могат, плачеше тя, как могат да бъдат толкова жестоки, толкова безчовечни? Преднамерено да създават нещо подобно! Представям ли си каква безгранична омраза би изпитвало едно такова същество? Тук Ефи избухна в истеричен плач и файтонджията ме изгледа с укор през стъклото. Наложи се да пусна в ход цял арсенал от аргументи, за да я убедя, че нито едно от съществата на панаира не е създадено по такъв начин, че всички те са почтени грешки на природата и че се прехранват добре в доброволно избрания си занаят. Впрочем скоро главата й щеше да бъде заета с други неща: щях да й купя панделки, ленти и топли питки с джинджифил, ако поиска. Вътрешно се ядосах и си отбелязах, че не бива да й разказвам повече истории за Китай.

На панаира унинието на Ефи се разсея и тя започна с интерес да разглежда всичко около себе си: търговците с пъстрите сергии, един старец с латерна и танцуваща маймунка с червено елече, няколко жонгльори и акробати, гълтач на огън и циганки, които танцуваха под звуците на свирки и дайрета.

Тя се спря пред танцьорките и се загледа най-вече в едно от момичетата, което беше горе-долу на нейната възраст, с мургава кожа и типичната за циганките гарвановочерна коса, с боси крака, а на глезените й — изящно очертани, както забелязах — дрънчаха гривни. Носеше пола със златна бродерия, червени фусти и множество гердани. Ефи остана очарована.

— Моуз — прошепна ми тя, когато момичето спря да танцува, — мисля, че това е най-хубавата жена, която някога съм виждала.

— Не е по-хубава от теб — отвърнах аз, за да я успокоя, и взех ръката й в своята.

Ефи се намръщи и ядосано тръсна глава.

— Глупости — каза. — Говоря сериозно.

Жени! Човек не може да им угоди.

Бях готов да продължа нататък — шоуто на уродливите създания беше започнало и аз чувах как глашатаят обявява чудния „Адолфус, човека туловище“, но Ефи продължаваше да гледа циганката. Беше се приближила към избеляла палатка в синьо и златисто, опъната до пътеката, и някой тъкмо обявяваше, че „Шехеразада, принцесата на загадъчния Изток“, предсказва бъдещето с помощта на магически карти Таро и кристално кълбо. Видях как очите на Ефи светнаха и се примирих с неизбежното. Усмихнах се и казах:

— Предполагам, че искаш да узнаеш бъдещето си?

Тя кимна и лицето й се оживи.

— Мислиш ли, че наистина е принцеса?

— Със сигурност — отвърнах аз съвсем сериозно и Ефи въздъхна прехласната. — Сигурно е била прокълната от зла вещица и затова сега живее в бедност — продължих аз. — Загубила е паметта си и крие магическите си сили под маската на панаирджийско шарлатанство. Но нощем в съня си се превръща в сребърен лебед и отлита в далечни страни, където не е стъпвал човешки крак.

— Присмиваш ми се — намръщи се Ефи.

— Ни най-малко.

Но тя вече не ме слушаше.

— Знаеш ли, никога досега не са ми предсказвали бъдещето. Хенри казва, че това са дяволски козни. Казва, че в Средновековието са бесили вещиците за това, и с право.

— Благочестивият Хенри — усмихнах се подигравателно аз.

— Е, не ме е грижа какво казва Хенри — решително заяви Ефи. — Ще останеш ли тук да ме изчакаш? Няма да се бавя.