Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Аз предизвикателно вирнах глава.

— Да!

Хенри знаеше какво имам предвид.

— Не съм светец, Ефи — каза той примирено. — Знам, че съм слаб като всеки мъж. Но ти — ти! — ме тласкаш към това. Аз се опитвам да те опазя чиста, Бог ми е свидетел, опитвам се. Снощи всичко стана по твоя вина. Видях как ме гледаш, докато си решиш косата, видях руменината на бузите ти. Ти беше решила да ме съблазниш и аз проявих слабост, поддадох се. Но въпреки това те обичам, затова се опитвам да те опазя чиста и невинна, каквато беше при първата ни среща в парка — той се обърна към мен и хвана ръцете ми. — Ти приличаше на ангел. Още тогава предположих, че си изпратена да ме изкушиш. Знам, че вината не е твоя, Ефи — такава е природата ти, Бог е направил жените слаби, порочни и измамни създания. Но ти си длъжна да се бориш, да се отречеш от греха заради мен и да пуснеш Бог в душата си. О, наистина те обичам, Ефи! Не се противи на чистотата на моята любов. Приеми я, подчини ми се, както би постъпила с един любящ баща. Довери се на по-дълбокото ми познаване на света и ме уважавай, както уважаваш бедния си мъртъв баща. Ще го направиш ли?

Хенри стисна ръцете ми, надникна втренчено в лицето ми и силата на годините покорство ме принуди да кимна смирено.

— Послушно момиче. Сега трябва да ме помолиш за прошка, задето си съгрешила с гнева си, Ефи.

В първата секунда се поколебах, потърсих в себе си бунта, безсрамието, увереността, които бях изпитала с Моуз на гробището. Но от всичко това нямаше и следа, както и от краткия миг на упорство; и аз се почувствах слаба, очите ми се напълниха със сълзи.

— Простете ми. Простете ми, че бях груба с вас, господин Честър — промърморих и сълзите потекоха по бузите ми.

— Добро момиче — победоносно каза той. — Какво, пак ли плачеш? Хайде стига. Виждаш ли, че съм бил прав за тези стихотворения — правят те унила и меланхолична. Избърши очите сега, а аз ще помоля Таби да ти донесе лекарството.

Половин час по-късно Хенри беше излязъл и аз лежах в леглото си със сухи очи, но натежала от апатично отчаяние. Шишето с лауданум стоеше на масичката до леглото ми и за миг ми хрумна да извърша най-големия от всички грехове, греха срещу Светия Дух. Ако не беше Моуз и съзнанието за любовта и омразата в сърцето ми, сигурно щях да извърша най-хладнокръвното самоубийство, защото в онзи миг видях живота си да се изнизва пред очите ми като отражение в панаирджийска зала на кривите огледала, видях лицето си на младини, на средна възраст, в старческа възраст, наредено в картини по стените на къщата на Хенри като мрачни трофеи, с които той отнемаше все повече и повече от душата ми. Прииска ми се да разкъсам кожата си, да освободя създанието, което танцуваше голо под светлите лъчи… Ако не беше Моуз, щях да го извърша, и на драго сърце.

Отбих се в клуба „Какаово дърво“ за късна закуска — не можех да ям, докато Ефи се взираше в мен с онези мрачни, обидени очи, сякаш бях виновен в нещо! Тя нямаше представа какви жертви правя за нея, какви мъчения търпя за нейно добро. Не я беше грижа. Единственото, което я интересуваше, бяха гнусните й книги. Присвивах очи над вестника и се мъчех да се съсредоточа, но не можех да чета гъсто изписаните страници: от тях изплуваше лицето й, извивката на устните й, очите й, ужасеното изражение, което изкриви чертите й, когато я целунах…

По дяволите игрите й! Твърде късно беше да се преструва на целомъдрена, аз я познавах и в червата. Заради нея посещавах онази къща на „Крук Стрийт“ — заради нея! За да пазя неопетнено целомъдрието й. Един мъж може да ходи на такива места, без да изпитва угризения: в края на краищата то беше същото като ходенето в клуб, в гостоприемен клуб за джентълмени. Аз имах инстинкти, по дяволите, като всеки мъж: по-добре беше да ги задоволявам с някоя проститутка от Хеймаркет, отколкото с малкото си момиче. Но снощи в нея имаше нещо, нещо различно — тя беше поруменяла, чувствена, весела и топла, кожата и косата й ухаеха на трева и кедър… Искаше да ме съблазни. Знаех го.

Колко нелепо, че от двама ни аз трябваше да се чувствам покварен. Колко нелепо, че тя се опитваше да обвини мен. Седях и пиех кафето си сред приятния аромат на кожа и пури в топлия въздух на фона на приглушени гласове — гласове на мъже. Тази сутрин само при мисълта за жени ми се повдигаше. Бях доволен, че съм изгорил глупавата й книга. По-късно щях да прегледам рафтовете и да изгоря останалите.

— Господин Честър?

Сепнах се и разлях кафето върху чинийката в ръката си. Човекът, който ме бе заговорил, беше слаб и рус, с кръгли очила на проницателните си сиви очи.