Джоан Харис - Спи, бледа сестро

— Майко!

Той отново изругава и ме удря силно по лицето. Аз продължавам да крещя и той ме хваща за врата. Не спира да ругае: „Кучка! Млъкни, кучко, млъкни, млъкни…“ Но лицето ми е притиснато към възглавницата и аз не мога да дишам. Главата ми се издува като балон. Струва ми се, че ще се пръсне, и не мога да крещя, не мога да дишам, не мога да помръдна, така ме е затиснал с тялото си, не мога да дишам, задушавам се. Той като че ли се отдръпва, отстъпва, отдалечава се и аз вече не усещам възглавницата, допряна до устата ми, не усещам колосаната тъкан и уханието на лавандула върху дебелия ленен плат. В далечината чувам гласа на майка ми, която ме вика:

— Марта!

После — нищо.

Започвах да губя търпение: тя седеше в палатката от доста време, вече трябваше да са й предсказали бъдещето поне десет пъти, а и аз бях този, който трябваше после да плати на циганката за свършената работа. Започваше да ми става студено от седенето на едно място, затова накрая станах и влязох в палатката.

В първия момент изгубих ориентация: отвътре палатката изглеждаше бездънна, пълна с отражения на огньове като пирамида на някой мъртъв фараон. После, когато очите ми свикнаха с полумрака, забелязах, че палатката всъщност е малка, накичена с обичайните атрибути на панаирджийските шарлатани, през отвора влизаше светлина и падаше върху позлатени и боядисани стъклени повърхности, разкривайки истинската им същност. Когато влязох, Ефи не трепна: остана да седи неподвижно с гръб към мен и глава, отпусната безжизнено на една страна. От „Шехеразада“ нямаше и следа.

През главата ми тутакси мина мисълта за измама и с един скок аз се озовах при Ефи. Започнах да я викам по име, разтърсих я, но тя беше отпусната като парцалена кукла с отворени очи, но празен поглед. Изругах, вдигнах я от стола и я изнесох отвън на слънце, където виковете ми вече бяха привлекли малка групичка любопитни зяпачи. Без да обръщам внимание на ококорените им погледи, аз сложих Ефи на тревата и след като я огледах, за да се уверя, че няма видими наранявания, изпразних съдържанието на кесията й, за да намеря амонячните соли. Някаква жена се развика — вероятно глупачката си мислеше, че се опитвам да обера припадналата дама — и аз й отвърнах с вулгарна забележка, която накара друга жена да ахне и да бръкне за своите амонячни соли. Представителен тип с военни мустаци ми поиска обяснения, докато безличен младеж предложи да донесе бренди, но не донесе, а жена с боядисана коса се опита да привлече вниманието върху себе си, като неубедително имитира припадък. О, сцената беше достойна за водевил; в суматохата някой бе успял да повика полицая и аз започнах да се питам дали не е време добрият стар Моуз да си плюе на петите, когато очите на Ефи уплашено се впиха в моите и тя изпищя — пронизителен безумен писък на безпричинен ужас.

В този момент пристигна полицаят.

Посрещна го същински Вавилон от гласове: обират беззащитна жена, онзи мъж там нападнал бедната дама посред бял ден, тя получила припадък, едно от дивите животни избягало и уплашило дамите — това е недопустимо… Видях как очите на полицая светнаха, той бръкна в джоба и извади бележника си.

Ефи успя да седне с моя помощ и смутено разтърка очи.

— Всичко е наред — извиках аз сред врявата. — Дамата е моя… съпруга. Припадна от горещината.

Но забелязах, че общественото мнение е против мен и като си представих неизбежните дълги и досадни обяснения в полицейския участък, отново се запитах дали не е по-разумно да изчезна сега, докато още има време и суматохата го позволява. Ефи щеше да се оправи; в края на краищата, донякъде тя беше отговорна за създалата се ситуация, ако не беше се разкрещяла по този идиотски начин, аз щях лесно да се измъкна. Благодарение на нея сега изглеждах като изнасилвач. Освен това трябваше да помислим за Хенри. Почти бях решил да побегна, когато забелязах, че до мен стои жена, и над врявата се разнесе ясен, познат глас:

— Марта, скъпа, добре ли си? Казах ти да не се преуморяваш! Хайде, ела!

Видях чифт присвити светли очи, които се изравниха с моите, и чух ожесточения й шепот:

— Мълчи, идиот такъв! Вече направи достатъчно.

Аз се отместих стъписан и жената зае мястото ми до Ефи, поднесе към носа й ароматно шишенце и замърмори утешителни думи.

— Фани! — възкликнах с недоумение.

Тя отново изсъска:

— Тихо! Хайде, Марта, миличка, опитай се да станеш. Нека ти помогна. Хвани се за мама, така. Добре. Браво на момичето ми.