Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Понякога си мисля, че ако Фани Милър изобщо е имала сърце, трябва да го е загубила някъде по пътя заедно с всички други безполезни дреболии в живота си; във всеки случай, когато се запознах с нея, тя беше като от желязо. Никога не съм я виждал да трепне. Никога. И ето че сега се появи отново — моят личен демон, непроменен, с изключение на някой и друг бял косъм в разкошната си коса, — за да ме измъкне от малкото ми затруднение.

Не бях особено щастлив, макар че Фани несъмнено бе успяла да ми спести неприятностите: просто не обичам да дължа нещо на жена. Впрочем аз вече бях съчинил своя версия за случката с Ефи и се притеснявах, че Фани я знаеше; тя беше от хората, които умеят да извличат полза за себе си от всяка ситуация, а и не ми допадна почти инстинктивната близост на Ефи с нея, сякаш наистина Фани й беше майка. Така или иначе, не казах нищо, докато не напуснахме панаира и не излязохме отново на „Айлингтън Роуд“, където лесно можех да наема файтон и да изчезна, преди да ми се наложи да давам каквито и да било обяснения. Погледнах Фани, която още вървеше подръка с Ефи, и предпазливо започнах да опипвам почвата в търсене на своето място в създалата се ситуация.

— Отдавна не сме се виждали, Фани — небрежно започнах аз. — Как е животът напоследък?

— Един ден добре, друг ден зле — отвърна тя с усмивка.

— А търговията?

— Бих казала, че върви добре — същата усмивка, подигравателна, сякаш криеше нещо от мен. Все така усмихната се обърна към Ефи и лицата им почти се докоснаха. — Ще прощавате, госпожице, ако съм ви стреснала преди малко — весело продължи Фани, — но ми се стори, че суматохата не ви е по вкуса, а и предположих, че не бихте искали някой да ви познае.

Тя ми хвърли осведомен поглед, от който се почувствах неловко. Какво знаеше? Каква игра играеше?

— Ти си нашият ангел хранител — подхвърлих аз, като се опитах да пропъдя тревогата от гласа си. — Ефи, това е Епифани Милър. Фани, това е Ефи Честър.

— Знам. Познавам добре съпруга ви — каза Фани.

Аз се стъписах, но Ефи не реагира.

— О, сигурно сте му позирали — каза, като гледаше Фани с глупаво упорство, и аз за пръв път почувствах, че губя всякакво търпение. Бях готов да й се сопна, когато тя неочаквано попита: — Защо ме нарекохте така?

— Как, мила моя? — отвърна Фани с успокоителен тон.

— Марта.

— О, това ли? Просто то беше първото име, което ми дойде наум.

Да пукна, ако знаех каква игра играе. Не виждах причина, поради която би искала да се сприятелява с Ефи — с нея си приличаха единствено по това, че бяха жени, — нито да ни кани в къщата си, но тя го направи и въпреки злобните ми погледи Ефи се съгласи. Не бях на себе си от яд, знаех къде живее Фани: имаше къща на „Крук Стрийт“, близо до канала, където държеше няколко стаи за себе си и по една за десетината момичета, които живееха при нея. Това не беше място, на което бе редно да ме виждат с Ефи, освен ако не исках да разруша крехките си отношения с Хенри.

— Ефи, наистина, време е да се прибираш, не мислиш ли? — многозначително казах аз.

— Глупости! — отговори Фани. — Часът е едва три. Има достатъчно време за чаша чай и нещо за хапване.

— Наистина не смятам…

— Аз искам да дойда — прекъсна ме Ефи с решителен поглед. — Ако Моуз иска да си ходи, негова работа. Аз няма да стоя дълго.

Проклетото й упорство!

— Не мога да те оставя да кръстосваш Лондон сама!

— Не съм сама. Госпожица Милър е с мен.

Проклетата госпожица Милър! Виждах, че Фани страшно се забавлява, затова бях принуден да замълча и да ги придружа. По-късно щях да се разправям с Ефи. Щях да я накарам да си плати.

Виждах, че Моуз се дразни от присъствието на Фани: влачеше крака по улицата, мръщеше се, нетърпеливо размахваше ръце и даваше ясно да се разбере, че иска да се разделим с нея. Знаех каква е причината: въпреки че се беше държала безупречно на панаира, Фани скоро изостави добрия тон и макар дрехите й да бяха скъпи, в пищността на тъмносинята й кадифена рокля, на същия цвят шапка с пера и на бароковата перлена огърлица около дългата й шия имаше нещо повече от намек за авантюризъм. Знаех какво мисли Хенри за жени, които се обличат, ходят и говорят като Фани, но това само я правеше още по-чаровна.

Защото в нея имаше чар: аз веднага изпитах въздействието му. Още щом я погледнах, почувствах, че тя крие някаква тайна, някакво дръзко послание, което трябва да разчета, и докато вървях до нея, бях сигурна, че по същия начин и тя е видяла нещо в мен.