Джоан Харис - Спи, бледа сестро

— Като че ли не се радваш да ме видиш — каза тя. — Не се съмнявам, че сега си се сдобил с репутация, която трябва да пазиш. И все пак никога не би ми хрумнало, че можеш да имаш вземане-даване с Хенри Честър, драги ми Моуз. Сигурно на стари години си решил да ставаш почтен!

Моуз се намести неловко, а Фани ми намигна и се усмихна.

— За малко да забравя новата ти роля на меценат на господин Честър! — добави тя. — Да не вземеш да станеш приятел със стария Хенри! Надявам се до няколко месеца да се вразумиш.

Фани рязко се обърна към мен.

— Толкова сте хубава, мила моя. В каква каша сте се забъркали с Хенри Честър от едната страна и Моуз от другата! Сцила и Харибда. Внимавайте: Моуз е злодей до мозъка на костите, а Хенри… е, и двете познаваме Хенри, надявам се. Можем да станем приятелки. Разбира се, това страшно ще ядоса и двамата — мъжете имат толкова изкривени представи за приличие! Представете си как ще се смае Хенри, ако разбере! Но той не вижда по-далеч от платната си. Дори в очите ви, толкова дълбоки и чисти, не вижда нищичко.

Тонът й беше безгрижен, думите се стрелкаха край мен като пъстри рибки, описвайки нищо не значещи фигури. По-малката — кафявата — котка скочи в скута ми и аз се зарадвах на възможността да насоча вниманието си в друга посока. Зарових ръце в меката козина. Опитах да се съсредоточа върху думите на Фани, но ми се зави свят. Поисках още едно питие, за да проясня мислите си, и през воала на нереалното, спуснал се пред очите ми, осъзнах, че Моуз се взира в мен със злобен поглед. Помъчих се да кажа нещо, но не можех да се ориентирам в тона на маниерите в тази гостна и вместо любезната забележка, която бях намислила да изрека, аз произнесох първото изречение, дошло ми наум:

— Това публичен дом ли е? — в първия миг се стъписах, ужасена от думите си, после почувствах как гореща руменина ме облива от главата до петите. Започнах да заеквам, разлях питието по полата си и почти се просълзих: — Аз… аз…

Но Фани избухна в смях — дълбок, гърлен смях, какъвто човек би очаквал да чуе от дух в бутилка. Тя се надвеси над мен и за миг аз изгубих всякаква представа за перспектива: Фани беше гигантка, страховита, внушителна в пищните си кадифени одежди; когато ме прегърна, уханието на мускус и подправки от щедрата й плът ме замая. Още чувах смеха й, когато светът около мен се намести и истерията ми утихна.

— Напълно права сте, мила моя — каза тя и се изкикоти. — Колко сте свежа! „Това публичен дом ли е?“ Моуз, това дете е съкровище.

Заровила лице в рамото й, аз понечих да възразя.

— Не биваше да й даваш толкова пунш. Тя не е свикнала — гласът на Моуз продължаваше да звучи неодобрително, но забелязах как напук на себе си се усмихна.

Аз също се разсмях — нервно, през сълзи. Изведнъж се сетих за нещо и събрала смелост от алкохола в пунша и от непринуденото поведение на безцеремонната ни домакиня, казах:

— Но… Казахте, че познавате съпруга ми… Позирали ли сте му?

Фани сви рамене.

— Не съм негов тип, скъпа моя. Но от време на време му намирам такива, които са. Не само за позиране.

— Така ли… — трябваше ми известно време, за да осмисля значението на думите й. Нима Хенри ми изневеряваше? След всичките му претенции и проповеди Хенри е посещавал тайно дома на Фани? Не знаех дали да се разсмея или да се развикам на този горчив фарс; мисля, че се разсмях. През всичките тези години, през които беше моят герой, моят Ланселот, той се е промъквал в дома на „Крук Стрийт“ като крадец! Разсмях се, но в смеха ми имаше горчивина.

Моуз също остана изненадан.

— Хенри е идвал тук? — недоверчиво попита той.

— Често. И още идва. Всеки четвъртък вечер, като по часовник.

— Дявол да го вземе! Никога не бих си помислил, че старият лицемер е способен на това. А и ходи на църква всяка неделя, проклетникът, и чете морал, и поучава, същинска божа кравичка! Какви момичета харесва, Фани?

Фани се усмихна презрително и понечи да каже нещо, но аз я прекъснах — изведнъж осъзнах, че знам отговора.

— Деца — казах беззвучно. — Той харесва деца. У дома ме кара да му сядам на коляното и да го наричам „господин Честър“. Той… — млъкнах, защото ми прилоша, и избухнах в неудържим плач. За пръв път споделях с някого омразата си, срама и отвращението си. Притиснах се към Фани Милър, като намокрих кадифената й рокля със сълзите си, и изпитах необяснимо облекчение.

После двете си поговорихме малко и аз научих още подробности от историята, която тя бе започнала да разказва. Каза, че се запознала с Хенри — или господин Луис, както се представяше на другите посетители в къщата — преди много години и оттогава той редовно посещавал заведението й. Понякога сядал в салона и пиел пунш с другите посетители, но по-често избягвал останалата „компания“ и се уединявал с някое от момичетата — винаги най-младото и най-неопитното. Обикновено идвал в четвъртък — деня, в който твърдеше, че ходи в клуба.