Джоан Харис - Спи, бледа сестро

— Искам да започна да рисувам жената колкото може по-скоро — продължи Хенри. — Сега е още хладно, но когато настанат летните жеги, здравето на Ефи няма да й позволява да позира с часове в ателието.

Тя неспокойно се размърда, взе вилицата, после я остави, без да докосне храната.

— Мислех… — каза Ефи тихо, почти шепнешком.

— Какво има? — попита Хенри с ясно доловимо нетърпение. — Говори, момиче.

— Мислех, че се бяхме разбрали да не ходя повече в ателието. Моите главоболия…

— Бях ти казал, че можеш да не ходиш, когато си болна. Сега не си болна и не виждам защо покрай всичко останало трябва да плащам и на модел, когато имам теб.

Ефи махна безпомощно с ръце, сякаш да се предпази.

— А колкото до главоболията ти, при теб няма нищо, което малко лауданум да не може да излекува. Елате, Харпър — обърна се той към мен внезапно развеселен. — Имам отлично кларе в избата си. Искам да го опитате и да ми кажете какво мислите.

При тези думи Хенри излезе и ни остави сами. Още щом вратата се затвори, Ефи скочи разплакана и закри устата си с ръце. Знаех, че отново ми принадлежи.

— Да се видим тази нощ, Ефи — бързо зашепнах аз. — Ела на Ливанския кръг в полунощ.

Очите й се разшириха.

— Но… Моуз…

— Ако държиш на мен, ела — изсъсках аз и присвих очи.

— Ако не дойдеш, ще приема, че не ме обичаш вече и, повярвай ми, ще го преживея.

И макар вътрешно да тържествувах, не го показах и се извърнах точно в мига, когато Хенри влезе. Ефи сведе поглед, пребледняла като платно, и за миг се запитах дали наистина не е болна. После забелязах, че ме наблюдава, и осъзнах, че просто играе поредната си игричка — о, повярвайте ми, Ефи не беше простоватото невинно момиче, за което всички вие я мислехте, никой от вас не е надничал в мрачното дъно на сърцето й. Накрая Ефи изигра всички ни. Дори мен.

Преди да срещна Моуз, аз нямах представа колко празен е животът ми и сега, когато виждах, че мога да го загубя, имах чувството, че ще полудея. Споменът ми за причината, предизвикала разправията в къщата на Фани, беше толкова далечен, че всичко това сякаш се бе случило с друго момиче, по-самоуверено и по-силно. Напразно чаках Моуз на всичките ни обичайни места за срещи и седях с часове на прозореца да наблюдавам улицата — той не се появяваше. Дори любимите ми поети не ме утешаваха, бях неспокойна, подскачах като котка при всеки шум, неспособна да задържа и за две минути вниманието си върху един предмет, и Хенри се кълнеше, че ще полудее от постоянното ми въртене.

Вземах лауданум, но вместо да успокоява нервите ми, лекарството като че ли парализираше сетивата и аз исках да помръдна, но не можех, исках да виждам, да усещам, да говоря, но единственият начин, по който възприемах света, бе чрез фантазии и сънища наяве.

Таби ми приготвяше горещ шоколад и сладкиши, които аз не докосвах, гневно й крещях да ме остави на мира и тутакси съжалявах за това. Прегръщах я и обещавах да изпия шоколада. Казвах, че съм уморена, че не съм искала да я обидя, тя го знае, нали? Таби ухаеше на камфор и топъл хляб и ръката й срамежливо посягаше да погали косата ми. Почти си представях, че отново съм на „Кранборн Али“ и с майка ми, Таби и леля Мей печем сладкиши в кухнята. Притисках глава към ръката й и тръпнех от самота.

Хенри смяташе, че аз се преструвам на болна, за да не му позирам. Казваше, че главоболията ми се дължат на безделие, че съм изоставила бродерията си, че от седмица не съм ходила на църква, че съм своенравна и намусена, че отговарям глупаво и бегло на въпросите му, че се държа непохватно с гостите. Не харесваше и Тиси, твърдеше, че е глупаво да прибирам у дома улична котка без позволението му, че е детински каприз да я оставям да спи на леглото ми нощем и в скута ми денем.

Сякаш за да ми покаже, че няма да проявява снизхождение към въображаемата ми болест, същата седмица Хенри два пъти покани гости у дома, макар че това не беше обичайно: първия път доктор на име Ръсел, негов приятел от клуба, слаб дребен мъж с хитро лице, който ме гледаше със странно любопитство иззад очилата си с метални рамки и говореше надълго и нашироко за мании и фобии; втория път Моуз, с хладни и блеснали очи, с усмивка, тънка като бръснач.

Когато ми постави зловещия си ултиматум, нервите ми бяха така опънати, самотата ми — толкова непоносима, че бях готова да направя всичко, за да го спечеля отново, независимо дали ме обича или не.

Сигурно ме мислите за слабо, презряно същество. Самата аз го мисля — знам го. Ясно съзнавах, че Моуз ме наказва за краткия ми бунт в дома на Фани; ако искаше да ме види, лесно би могъл да го направи през деня или поне в дома си, но несъмнено смяташе, че гробището в полунощ със зловещата си мрачна атмосфера е идеалният декор за сцената на жестоко помирение, която ни предстоеше да изиграем. Досещах се за това и не можех да не го мразя някъде дълбоко в себе си, но останалата част от мен бе изпълнена с такава любов и неутолим копнеж, че ако ме помолеше, бих влязла и в огъня за него.