Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Заварих я в салона за пушене — тя открай време обичаше тънките черни пури, — красиво, макар и малко ексцентрично издокарана с пурпурна шапка и същия цвят смокинг. Медните й къдрици, леко обуздани от няколко аметистови шноли, блестяха на тъмното кадифе. Една от котките й ме погледна хладно от коленете й.

— А, Моуз — каза тя с приветливо спокойствие, — какво те води насам?

— Дребен проблем — безгрижно отвърнах аз — и един общ приятел. Може ли да ви я отнема за момент? — последното се отнасяше до събеседника на Фани, възрастен господин с треперещи ръце и физиономия на мошеник.

Ахатените очи на Фани се преместиха от калните ми обувки към лицето и ръцете ми.

— Извинете ме, моля — каза тя на възрастния си приятел и като остави пурата си в порцеланов пепелник и свали шапката и смокинга, излезе с мен в коридора.

— Е, какво има? — попита настоятелно и не толкова любезно.

— Ефи е тук.

— Какво? — изведнъж очите й замятаха искри. — Къде?

Аз не разбрах внезапния й гняв и започнах накратко да обяснявам какво се е случило. Фани ме прекъсна с нетърпелив жест.

— За бога, говори по-тихо! — изсъска тя. — Къде е?

Описах й момичето, при което съм оставил Ефи, и без повече да ме погледне, Фани се втурна по стълбите, ядосано присвила хубавите си устни.

— Какъв е проблемът? — извиках аз след нея и я дръпнах за ръкава на кадифената рокля.

Тя се извъртя, вдигна ръка да ме удари и с голямо усилие на волята се спря. Когато отново заговори, гласът й зазвуча с отровно спокойствие:

— Хенри също е тук.

По някаква причина стаята ми се струваше позната. Докато витаех и душата ми ту излизаше от тялото, ту се прибираше в него като дух в бутилка, сякаш видях малкото легло с юргана на кръпки, нощната масичка, стола, картинките на стената с очите на спомена. Моуз, Хенри, необяснимата лудост, която ме беше обзела на гробището — всичко сега бе сведено до сън, сън в съня всред плаващия мрак. Смътно помнех пристигането си на „Крук Стрийт“, качването по стълбите… приятелски ръце в моите, лица, имена. Момиче приблизително на моята възраст с лъскава червена коса и изумрудени обеци на ушите: Изи. Закръглена добродушна дама, с дълбоко изрязано деколте над пищната бяла гръд: Вайълет. Стройно момиче с китайски черти и коса като гарваново крило, с по един нефритен пръстен на всеки пръст: Гейбриъл Чоу.

Помнех имената им, гласовете им, нежното преплитане на ухания от напудрените им кожи, докато ме събличаха и миеха лицето ми с топла ароматна вода… после всичко потъна в мъгла за кратко, а след това се озовах чиста и удобно сгушена на тясното детско креватче, облечена в детска ленена нощница, с коса, сресана и сплетена за сън. Поспах малко, събудих се и повиках майка си, отново десетгодишна и уплашена от тъмното. После дойде Фани и ми донесе нещо топло и сладко за пиене, но в съзнанието си я обърках с майка си и започнах тихо да плача.

— Не му позволявай да се върне… — молех я аз. — Не го пускай да влезе, не пускай лошия човек!

По някаква причина се страхувах, че Хенри ще дойде и ще ме нарани, макар Хенри да спеше в леглото си на мили от тук, а в трескавото си объркване аз се притисках към Фани, наричах я „майко“ и плачех. Може би в питието имаше лауданум, защото отново заспах за кратко, а когато се събудих с пламнала глава и пресъхнала уста, изпитах страх. Скочих в леглото с чувството, че някой стои отвън. Дъските на пода изскърцаха и когато погледнах тънкия сноп светлина под вратата, видях нечия сянка, дочух тихо дрезгаво дишане. В този миг ме обзе дива, буйна паника, аз легнах и се завих презглава с юргана, но дори през шума на чаршафите дишането продължаваше да отеква в главата ми и ми се стори, че чувам скърцане на метал по дърво, сякаш чудовището завърташе дръжката на вратата. Напук на себе си надзърнах и видях как снопът светлина става все по-широка и по-широка ивица, докато на вратата се появи четвъртит силует на мъж.

Хенри!

В първия миг се усъмних дали лекарството не предизвиква халюцинации: всяка разумна мисъл бе потънала в непрогледен ужас и аз отново започнах да губя представа за самоличността си. Вече не бях Ефи, а по-младо момиче, дете, призрак…

— Кой е там? — гласът му прозвуча рязко, но не гневно: можех да отгатна, че се чувства неловко. Тъй като не отговорих, той повиши тон почти до пискливост: — Попитах кой е там! Чувам, че има някой. Кой е?

Аз се размърдах безпомощно и Хенри пристъпи напред.

— Чувам те, малка вещице. Чувам те в тъмното. Коя си?