Джоан Харис - Спи, бледа сестро

С глас, който не приличаше на моя, промърморих първото име, което ми хрумна:

— Марта… Марта Милър. Моля ви, оставете ме, вървете си.

Хенри тъкмо беше пристъпил отново напред, когато чу името. Беше на три крачки от мен и макар че той не ме виждаше, аз различавах лицето му на светлината от стълбището — ококорено и стъписано от нещо подобно на страх.

— Искам да те видя — в гласа му долових нещо повече от любопитство. — Излез на светло, за да те видя!

Той ме сграбчи, аз се отдръпнах и паднах от леглото, като се озовах на място, където мракът беше още по-гъст. Ударих крака си в леглото и се развиках:

— Моля ви! Оставете ме! Махнете се!

Хенри тихо изруга и пристъпи още напред в мрака.

— Няма да те нараня, обещавам — каза с треперещ, престорено нежен глас. — Просто искам да видя лицето ти. По дяволите! — изруга той, когато се удари в нощната масичка. — Ела тук, ти казвам!

Изведнъж по стълбището отекнаха забързани стъпки; аз надникнах иззад крака на леглото и видях Фани с поднос с мляко и бисквити в ръце, вдигнала вежди в хладно изумление. Хенри за секунда изскочи от стаята. Когато ги зърнах за пръв път застанали един до друг на стълбището, останах поразена от това колко висока изглеждаше Фани: тя гордо се извисяваше над Хенри, внушителна като египетска богиня. Видимо стреснат, той разпери ръце с молба.

— Кой беше там, в стаята? — попита, сякаш се извиняваше.

Усмивката на Фани бе блестяща и хладна като натрошено стъкло.

— Племенницата ми Марта — отвърна тя. — Болна е, има треска. Защо питаш? — във въпроса й личеше предизвикателство, но Хенри отмести поглед неловко, явно неудовлетворен.

— Дочух шум… — започна да се оправдава той. — Аз… Шумът ме изнерви. А и тя не искаше да се покаже, палавницата… — Хенри се изсмя пресилено. — Не знаех, че имаш племенница — в забележката му се долавяше въпрос.

— Някой ден ще я видиш — обеща Фани, влезе в стаята, остави подноса на нощната масичка и затвори вратата. — Хайде, Хенри — твърдо каза тя, тъй като той явно се колебаеше, и след малко чух стъпките им да се отдалечават по коридора към стълбите.

Беше почти сутрин, когато стигнах „Кромуел Скуеър“. Бях изтощен, съзнанието ми бе замъглено от пиене и от дивашката миризма в онази къща, знойна смес от тамян, дим от пури и животински мирис на котки и на жени. За наказание си бях забранил да вземам файтон до вкъщи, но напук на всичко изпитвах трайно чувство на мръсно задоволство, което никакво ходене пеша не можеше да пропъди. Тя беше млада — на около петнайсет, едва ли бе по-малка, както твърдеше Фани — и хубава, с къдрава кестенява коса и свежи румени бузи. Не беше девица, но бе подготвена да се държи като такава с мен, преструвайки се на непорочна и дори готова да се разплаче с истински сълзи заради мен.

Не ме гледайте така! Тя беше само проститутка, на която се плащаше, за да задоволява желанията ми: ако не й харесваше, щеше да си избере друга, по-прилична професия. Сега една златна гвинея бързо изсуши сълзите й и само след десет минути я видях бодро да се качва по стълбите с друг клиент. Уверявам ви, че цялото ви съчувствие към подобни създания е напразно: те са невъобразимо порочни от най-ранна възраст. Аз поне утолявах виновната си жажда с тях вместо с Ефи. Заради нея правех всичко това: вярвайте ми, казвам ви, че дълбоко в сърцето си не съм я предал. Тя беше моята икона на чистотата, моята спяща красавица… Знам, че и тя носеше в себе си кълновете на порока, но от мен зависеше да не ги оставя да израстат. Любовта ми към нея можеше да я запази чиста и каквито и жертви да се изискваха от мен, аз бях готов да ги направя заради нея.

О, случваше се и да залитна. Понякога заспалата й чувственост се пробуждаше и аз не можех да устоя на моментната си слабост, но й прощавах природата й, макар да я правеше да изглежда евтина в очите ми, точно както простих на майка си за това, че бе предизвикала първата ми непростима слабост.

Промъкнах се покрай стаята на Ефи и отворих вратата към своята. Беше тъмно и на светлината от свещта едва успях да различа очертанията на умивалника, леглото и гардероба. Затворих вратата зад себе си и оставих свещта на полицата над камината. Съблякох дрехите си, тръгнах към леглото — и духът ми замря от ужас. В трепкащите сенки съзрях детско личице на възглавницата: ослепителните зелени очи светеха с жестоко и отмъстително изражение на омраза.

Това беше абсурдно, разбира се: нямаше никакво дете. Откъде би могло да се вземе посред нощ в леглото ми? Нямаше дете. За да го докажа, аз се насилих да погледна по-отблизо. Злобният поглед отново се втренчи в мен: този път видях остри зъби, оголени в страховита гримаса. Аз се отдръпнах и грабнах свещта. Замахнах с дългия пламък така, че той остави димна следа, и хвърлих свещта по видението. Капки горещ восък се разлетяха по леглото и по голата ми кожа. Създанието ми се нахвърли със злобно съскане и със смесица от яд и отчаяно облекчение аз разпознах тънкия кафяв силует на котката на Ефи. Животното профуча край мен и потъна в мрака между пердетата и отворения прозорец.