Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Следях я от близо седмица, преди да предприема каквото и да било: тя беше труден дивеч и аз трябваше да действам предпазливо, за да не я подплаша. След случката тя стана трогателно доверчива, срещахме се всеки ден и само след седмица тя вече ме наричаше Моуз и ме държеше за ръка като дете. Ако не знаех истината, бих се заклел, че е девствена.

Необичайно за мен, казвате? Е, и аз не бих могъл да го обясня. Предполагам, че се дължеше на новата ми роля на принц, след като толкова дълго бях вале… Освен това тя беше хубава.

Всеки мъж може да се влюби. Но не и аз.

И все пак в нея имаше нещо, нещо едновременно хладно и дълбоко чувствено, нещо извън момичешката й доверчивост, което пробуждаше някакво заспало чувство в мен. Тя беше съвсем ново преживяване и аз се чувствах като алкохолик, чието небце е свикнало със силните питиета и който за пръв път опитва една от онези сладки напитки за деца. И аз известно време се наслаждавах на новия вкус, на непознатата сладост. Тя нямаше никаква представа за редно и нередно, следваше ме навсякъде, където ми хрумнеше да я заведа, тръпнеше от удоволствие, когато я докосвах, попиваше всяка моя дума. С нея разговарях повече, отколкото с всяка друга жена: в присъствието й се забравях и й разказвах за поезията и картините си, за мечтите и копнежите си. Виждахме се най-често на гробището — то имаше предимството да е огромно и разпръснато, с много закътани места, където човек можеше да се скрие. В една хладна мрачна вечер, когато Хенри работеше до късно, ние се срещнахме при Ливанския кръг: наоколо нямаше жива душа и дяволът се спотайваше в мен. Ефи ухаеше така приятно — на рози и бял хляб — и лицето й бе поруменяло от прохладния въздух. Вятърът развяваше косата й и тънки кичури падаха па лицето й.

За миг бях изцяло в нейна власт.

Тогава за пръв път я целунах по устата и забравих, че трябва да внимавам да не я уплаша. Тя стоеше до една гробница и аз я притиснах към стената. Шапката й падна, но аз не обърнах внимание и полуразпуснатата й коса полепна по лицето ми. Аз я пригладих и я сресах с пръсти, докато си поемах въздух като гмуркач, който се готви да се гмурне отново. Не мисля, че тя бе очаквала целувката, защото ахна, притисна ръце към устата си и ме погледна с пламнало лице и ококорени очи. Осъзнах, че импулсивната ми прибързаност може би е провалила всичките ми грижливо скроени планове и изругах, после отново изругах за това, че съм изругал.

Когато се опомних, аз отстъпих назад и паднах на колене, като влязох в ролята на разкаял се любовник. Съжалявах — съжалявах повече, отколкото можеше да си представи, — че съм я уплашил така. Никое наказание не бе достатъчно сурово за мен. Бях се поддал на моментна слабост, но я обичах толкова много, така дълго копнеех да я целуна, още от първия миг, в който я бях видял, че не можех да се владея повече. Не бях направен от камък, но какво от това? Бях я уплашил, бях я обидил. Заслужавах да ме набият с камшик.

Може би беше малко прекалено, но тази техника вършеше добра работа при омъжените жени — бях я изработил след грижливо прелистване на „Поменика“, а, Бог ми е свидетел, в този случай дори някои от нещата бяха близо до истината. Погледнах крадешком нагоре, за да видя дали Ефи е захапала стръвта, и за мое най-голямо учудване, тя се заливаше от смях, не подигравателен, но неудържим. Когато забеляза, че я гледам, отново прихна да се смее.

Малката Ефи бързо се издигна в очите ми. Аз станах и се усмихнах обезсърчено.

— Е… струваше си да опитам — казах и свих рамене.

Тя поклати глава и отново се разсмя.

— О, Моуз! Вие сте лицемер! Трябвало е да станете актьор.

Аз опитах друга тактика: на неразкаялия се любовник.

— Често съм мислил за това — казах. — Все пак обикновено върши работа, знаете ли? — аз се усмихнах обезоръжително. — Добре де. Не съжалявам.

— Така е по-добре — отвърна Ефи. — Вярвам ви.

— Тогава повярвайте и на това: обичам ви.

Как можеше да не повярва? По онова време аз сам си вярвах.

— Обичам ви и ми е много тежко да ви гледам омъжена за този надут пуяк. Той не гледа на вас като на жена, мисли си, че сте негова собственост, неговата просякиня, неговият малък болен паднал ангел. Ефи, вие имате нужда от мен, имате нужда някой да ви научи как да живеете, как да се радвате на живота.

Бях почти искрен. Честна дума, самият аз вярвах в това. Погледнах я, за да видя как приема думите ми, и очите ни се срещнаха. Тя пристъпи към мен и изражението й бе така напрегнато, че аз за малко да отстъпя назад. Почти като в унес протегна студените си ръце към лицето ми. Целувката й беше нежна и аз усетих соления вкус на кожата й. Застанах неподвижно, като я оставих да изучи с пръсти чертите на лицето ми, врата ми и косата ми. Тя леко ме побутна към гробницата. Чух как вратата зад гърба ми се отваря и се оставих да бъда напъхан вътре. Това беше един от многобройните семейни гробищни паметници, оформен като малък параклис с врата, която да го пази от любопитните, стол, пейка за молитви и олтар, с малък прозорец със стъклопис в дъното. Имаше място точно колкото да влязат двама души. Аз затворих очи и протегнах ръце към нея.