Джоан Харис - Спи, бледа сестро

А черният ангел стои с коса край прага и сяда до мен за последно раздаване.

Не бива никога да пиша след мръкване. Нощем думите звучат фалшиво, безпокойно: и все пак тъкмо нощем те придобиват най-голяма сила. Шехеразада избира нощта, за да изтъче своите хиляда и една приказки, всяка от тях — врата, през която отново и отново се измъква, а Смъртта я следва по петите като гладен вълк. Тя познава силата на думите. Ако не бях прекарал живота си в търсене на идеалната жена, щях да тръгна да търся Шехеразада: тя е висока и стройна, има кожа с цвят на китайски чай. Очите й са като нощта, тя ходи боса — дръзка езичница, необременена от морал или скромност. И е хитра: отново и отново играе срещу смъртта и печели, съчинявайки себе си всяка нощ отначало, за да може жестокият й страшен съпруг да открива всяка нощ нова Шехеразада, която да се измъква на сутринта. Всяка сутрин той се събужда и я вижда на дневна светлина, бледа и смълчана след нощната работа, и се кълне, че този път няма да се хване! Но щом падне здрач, тя отново изплита паяжината на въображението си и той си казва: още само веднъж…

Тази нощ аз съм Шехеразада.

Не ме гледайте така — непоносимо е! Мислите си колко съм се променил. Гледате младия мъж на картината, ясното му бледо чело, черните къдрици, безметежните очи — и се чудите как може това да съм аз. Безгрижно дръзката долна челюст, високите скули, дългите тънки пръсти като че ли загатват за някакво тайно, екзотично потекло, макар че маниерите несъмнено са английски. Такъв бях аз на трийсет и девет — разгледайте ме внимателно и ме запомнете… Това можехте да сте вие.

Баща ми беше пастор край Оксфорд, майка ми — дъщеря на заможен земевладелец от Оксфордшиър. Детството ми бе безоблачно, безопасно, идилично. Помня как ходех на църква в неделя, как пеех в хора и цветната светлина от украсените с витражи прозорци се лееше като дъжд от цветя по белите стихари на хористите…

Черният ангел безшумно се намества и ми се струва, че в женските му очи долавям същото безмилостно разбиране като на Бога. Сега не е време за въображаема носталгия, Хенри Пол Честър. Той иска от теб истина, не измислици. Да не мислиш, че можеш да заблудиш Бог?

Колко нелепо, че все още изпитвам желание да заблуждавам, аз, прекарал над четирийсетгодишния си живот единствено в заблуди. Истината е горчива отвара: никак не ми се пие от нея на тази последна среща. И все пак аз съм оня, който съм. За пръв път дръзвам да си присвоя Божиите думи. Това не е подсладена измислица. Това е Хенри Честър: съдете ме, ако желаете. Аз съм оня, който съм.

Разбира се, нямах идилично детство. Ранните ми години са като в мъгла: спомените ми започват от седем- или осемгодишна възраст, нечисти, смутни спомени — още тогава чувствах как в пазвата ми расте змия. Не помня време, в което да не съм съзнавал греховността си, вината си: никакъв стихар, колкото и бял да е, не може да ги скрие. Те ми внушаваха зли помисли, караха ме да се смея в църквата, да лъжа баща си и да кръстосвам пръсти, за да излича лъжата.

На стената във всяка стая от дома ни имаше гоблени, върху които майка ми бе избродирала цитати от Библията. И сега сякаш са ми пред очите, особено този в стаята ми, ярко петно на бялата стена срещу леглото ми: „АЗ СЪМ ОНЯ, КОЙТО СЪМ.“ През всичките лета и зими на момчешките си години, в мигове на покой и съзерцание насаме с пороците си аз гледах този гоблен и понякога крещях насън от жестокото безразличие на Бог. Но винаги получавах едно и също послание, избродирано за вечни времена върху преплетените нишки на паметта ми: АЗ СЪМ ОНЯ, КОЙТО СЪМ.

Баща ми беше Божи служител и всяваше у мен повече страх от самия Бог. Очите му бяха дълбоки и черни и той сякаш виждаше вдън съкровените кътчета на виновната ми душа. Съдеше безмилостно и безпристрастно като Бог, без следа от човешка нежност. Цялата топлота на баща ми се изливаше върху колекцията му от механични играчки, защото той беше любител антиквар и имаше пълна стая с такива — от най-простите дървени фигурки с противотежести до приказно съвършената китайска латерна със стотици подскачащи джуджета.

Разбира се, на мен не ми беше позволено да играя с тях — те бяха твърде ценни за ръцете на което и да било дете, — но аз си спомням танцуващата Коломбина. Тя бе направена от фин порцелан и беше голяма почти колкото тригодишно дете. В един от редките си мигове на непринуденост баща ми ми откри, че Коломбина е изработена от сляп френски занаятчия в годините на упадък след Революцията. Докато галеше с пръсти безупречно гладката й буза, той ми разказа историята й: тя принадлежала на някакъв разглезен незаконороден кралски син, който я изоставил сред мухлясали топове брокат след избухването на терора, когато заедно с главите на безбожниците се търкулнали и тези на невинните. Една просякиня я откраднала, за да я спаси от разрушение и плячкосване от санкюлотите. Бебето на жената било умряло от глад и тя държала Коломбина в люлката му в бедната си колиба, люлеела я и й пеела приспивни песни. Намерили я обезумяла от глад и самота и я отвели в приют, за да умре на спокойствие.